Не знам защо, но този движещ се обект някак си ме смути. Накара ме да си спомня за онзи нещастник, моя предшественик, който се бе удавил по време на среднощното си плуване. И той може би бе поел в приятна, мека вечер като тази с надеждата да попадне на подводна археологическа находка и ето, че бе загинал. Нормално е да си помисли човек, че изплашени от този нещастен случай, останалите посетители на хотела няма да плуват нощем сами. Твърдо реших да се къпя само през деня, и то единствено там, където имам дъно — и бездруго съм от по-плашливите.
Прочетох няколко страници от книгата и щом усетих, че ми се приспива, се обърнах, за да загася лампата. Изглежда, невнимателно съм се пресегнал, защото бутнах телефона и той падна на пода. Наведох се, вдигнах го — за щастие не беше счупен — и видях, че малкото чекмедже до леглото, се е отворило. В него имаше някакво листче, по-точно визитна картичка с името Чарлс Гордън и адрес в Блумсбъри. Гордън — веднага се сетих, че това е името на моя предшественик. Очевидно младата прислужница не бе сметнала за нужно да отвори чекмеджето при почистването на стаята. Обърнах картичката от другата страна и видях, че там е надраскано нето. Прочетох: „Не след полунощ“. И после, като че ли допълнително написана, се мъдреше цифрата 38. Оставих картичката обратно в чекмеджето. Вероятно бях преуморен от пътуването, защото видях, че минава два часът, а аз още дълго не можах да заспя. Лежах буден, без да мисля за нещо определено, и слушах водата, която се плискаше в скалите под балкона ми.
Три дни рисувах без почивка. Напусках вилата само сутрин, за да поплувам, и вечер, за да се нахраня в хотела. Никой не ме безпокоеше. Един любезен келнер ми носеше закуската, от която си отделях кифли за обяд, младата прислужница оправяше леглото ми и си вършеше работата, без да ми пречи, а когато на третия ден следобед завърших импресионистичната си картина, бях напълно убеден, че това е едно от най-добрите неща, които някога съм рисувал. Щеше да заеме централно място в замислената от мен изложба. Чувствах се удовлетворен. Сега вече можех и да си почина. Реших, че на другия ден ще пообиколя брега, за да открия някоя нова гледка, която също тъй ще ме вдъхнови. Времето беше великолепно. Топло, ще речеш, че е юни — ако си в Англия, разбира се и ако юни се случи топъл месец. Но най-хубавото нещо тук бе, че наоколо ми не се навъртаха съседи. Всеки от гостите си имаше своя територия и като се изключат някой и друг поклон или кимване, с които хората от съседните маси отбелязваха влизането ми в трапезарията, никой не се опитваше да завързва познанства. Правех всичко възможно да изпия кафето си, преди противният мистър Стол да се е запътил към бара.
Вече знаех, че лодката, която бях видял закотвена до скалата, е негова. Когато ставах сутрин, тях вече ги нямаше, но обикновено ги забелязвах, когато се връщаха късно следобед — широкоплещестата, по-прегърбена фигура на мистър Стол се разпознаваше лесно, а и прегракналият му глас, който от време на време подвикваше на лодкаря, ме караше да обърна поглед към кея. Тяхна бе и уединената вила над полуостровчето и аз се питах дали тоя господин не я бе избрал нарочно, за да се потопи в забрава далеч от очите и ушите на евентуалните си съседи. Е, мислех си, да си живее както намира за добре, стига да не ми натрапва нахалното си присъствие.
Тъй като чувствах нужда от малко раздвижване, реших да прекарам остатъка от следобеда в разходка из източната част на хотелския парк. Отново се възхитих от себе си, задето успях да избягам от струпалите вили в този пренаселел район. Курортистите захласнато играеха мини голф и тенис, а малкият плаж бе претъпкан с проснати тела, заели всяко местенце по пясъка. Но скоро гъмжилото от хора остана зад мен и аз се озовах на полуостровчето с кея. Лодката все още не беше там, пито пък се виждаше в залива.