— Така ли?
— Но не ставаше дума за плуване, нито пък за риболов, а обсъждаха музейните експонати. Тук в селото има малък музей. Много е интересен, но сега е в ремонт. А мистър Гордън беше специалист, работата му беше свързана с Британския музей в Лондон.
— Чудя се наистина — рекох аз — как точно това може да интересува нашия приятел Стол.
— Грешите. Мистър Стол не е глупак. Сигурно ще ви учудя още повече, като ви кажа, че миналата година той и мисис Стол се качваха на колата и обикаляха къде ли не, наистина всички забележителности — Кносос, Малия, че и други не толкова известни места. Тази година нещо ги прихвана с тая лодка. Всеки ден са на риболов.
— А мистър Гордън — продължих да разпитвам аз — излизал ли е с тях за риба?
— Не, сър, доколкото знам, не е излизал. И той като вас беше наел кола и пътуваше из околността. Каза ми, че пишел книга за археологическите находки в Източен Крит и връзката им с гръцката митология.
— Митология ли?
— Да, сър. Чух, когато разговаряше с мистър Стол, но тия неща не са много за мойта глава, както можете да предположите, пък и долових само туй-онуй от приказките им — същата вечер имахме доста работа в бара. Мистър Гордън беше скромен джентълмен, моля да ме извините за сравнението, сър, но по държане приличаше на вас. Видя ми се много заинтересован от това, за което говореха. Беше нещо свързано с древните богове. Приказваха повече от час.
Хм… Помислих си за картичката, която носех в портфейла. Дали да я предам на рецепцията? Казах лека нощ на бармана и минах обратно през трапезарията към фоайето. Семейство Стол току-що бяха станали от масата и вървяха пред мен. Поизостанах, за да се отдалечат, и се изненадах, че дори не погледнаха към бара, а се отправиха към фоайето. Спрях се до стойката с илюстрованите картички, за да не излезе, че се шляя безцелно. Те не ме виждаха. Мисис Стол свали палтото си от закачалката до входа, а неприятният и съпруг отиде в тоалетната. После двамата излязоха през предната врата, която водеше точно към паркинга. Реших, че ще се разходят с колата. Как щеше Стол да седне зад кормилото в такова състояние?
Поколебах се. Администраторът говореше по телефона. Сега не беше моментът да му предам картичката. Смешно е наистина човек на моите години да си играе на детектив, но тогава внезапно изпивах неудържимо желание да ги проследя. Отправих се към колата си и когато задните светлини на Стол се скриха от погледа ми — той караше мерцедес, — потеглих подире му. Движехме се на изток, друг път нямаше към селото. Когато стигнах до малкото пристанище, естествено загубих обекта си, защото инстинктивно се насочих към кея, срещу който имаше някакво кафене. Реших, че това трябва да е главното заведение тук и че той най-вероятно е тръгнал към него. Паркирах фолксвагена и се огледах. Нямаше и следа от мерцедеса на Стол. Видях само няколко туристи като мен и местни жители, които се разхождаха или пиеха пред кафенето.
Нищо, казах си, ще седна, ще се полюбувам на гледката, ще изпия една лимонада. Трябва да съм седял там повече от половин час. Наслаждавах се на тъй наречения „местен колорит“ и ми беше приятно да наблюдавам движещата се тълпа. Гръцки семейства, излезли на разходка, хубавички стеснителни девойчета, които хвърлят по някой плах поглед към ергените, ергените пък струпани на едно място, сякаш да покажат, че нямат нищо общо с моминския свят. На съседната маса един брадат православен свещеник пушеше цигара след цигара и играеше на зарове с още двама старци. Не липсваше, разбира се, и обичайната група хипита, мои сънародници, които се отличаваха не само с това, че косите им бяха значително по-дълги от на всеки друг, ами и самите те бяха по-мръсни и много по-шумни от останалите. Когато пуснаха един транзистор и наклякаха по калдъръма зад мен, реших, че е крайно време да ставам.
Платих лимонадата и се разходих до края на кея и обратно. Помислих си, че редиците от рибарски лодки са навярно много живописни денем и може би си заслужава да дойда тук някой път да рисувам. Сетне пресякох улицата, защото нещо като крайбрежно езеро привлече погледа ми. До него отиваше някакво странично шосе, всъщност то свършваше точно там. Това вероятно бе Бездънният вир, споменат в пътеводителя като интересен туристически обект, много посещаван и фотографиран в разгара на сезона. Бе по-голям, отколкото очаквах — едно немалко езеро. Водата беше покрита с мръсна пяна и плаващи боклуци и аз се зачудих на тези, които имаха дързостта денем да скачат от трамплина, поставен в далечния край.