Баща му помърмори още малко, но накрая се предаде и затвори.
Странно, как се променяха нещата през годините. През по-голямата част от детските години на Джак, Гейлорд почти не се завърташе вкъщи, строеше хотелите от веригата или придобиваше други, по-малки вериги, което запълваше цялото му време. Когато възрастта му напредна, Гейлорд осъзна какво е пропуснал. Сега искаше да навакса. Или поне Джак си мислеше така. Ако му беше казал каква е истинската причина да не се върне в Тексас за празниците, Гейлорд сигурно щеше да накара пилота си да подкара самолета, за да може да се срещне с приятелката на Джак.
А той нямаше нужда от това.
— Всичко е готово, господин Морисън — каза му Шарън, докато му подаваше картата и кутия с опакованата рокля. — Позволих си да сложа вътре и обиците, като подарък. Макар да ми се струва безумие да ви карам да плащате, предвид обстоятелствата…
— Няма проблем, Шарън. За мен беше удоволствие. — Джак пъхна кутията под мишница и излезе от бутика със самодоволна усмивка на уста.
За разлика от всички останали пъти, когато бе купувал неща за жената, която харесва, този път го бе направил с единствената цел да я направи щастлива. Не го правеше, за да се сдобие с любовница… поне не съвсем. Всъщност, не бе имал такава, откакто скъса с Хедър. Не защото тя бе счупила нещо в него, а защото той не можеше да надзърне зад силиконовата маска, която носеха жените, с които се срещаше.
А силиконът вече не му изглеждаше апетитен.
Джеси бе пробудила в него нещо, което бе изтласкало безцелния секс от ума му.
Той натисна копчето на асансьора и измъкна ключа за апартамента от джоба си. Трябваше да се преоблече в дрехите на Джак Мур, за да изкара деня… или нощта като обикновен келнер. Нямаше търпение да види Джеси през уикенда, облечена в неговата рокля, да види как очите й грейват, когато я зърне за пръв път.
Нямаше търпение.
Джеси избърса ръцете си в кърпата, преди да въведе Джак в стаята за почивка в задната част на ресторанта.
— Не съм сигурна дали да я приема — каза му тя, докато гледаше огромната кутия в ръцете му.
— Какво те притеснява? Нали ти казах, мъжът я купил за някого и така и не я взел после.
— Защо някой ще купува рокля, а после ще я оставя в магазина? — Щура работа. Достатъчно й бе да погледне кутията, за да се изпълни с приятно очакване. Колко време бе минало от последния път, когато бе носила хубава рокля? Цяла вечност!
— Не знам, може приятелката му да го е зарязала.
— Тогава защо не си е поискал парите обратно?
Джак сви рамене.
— Може да го е било срам. Богатите хора пръскат парите така, сякаш растат по дърветата. Не си подритвай късмета. — Непрекъснатата му употреба на клишета я накара да се усмихне. Сигурно всички тексасци го правеха. — Не си ли поне малко любопитна какво има в кутията?
Любопитна? По дяволите, ръцете й се бяха изпотили от желание.
Джак размаха кутията под носа й и изрече с напевен глас:
— Хайде, Джеси… отвори кутията.
— Ох, дай ми я. — Тя я грабна от ръцете му и седна на масата в средата на стаята. Задърпа капака, докато не го отвори, и ахна.
Там, увита в деликатна златиста хартия, лежеше красива черна рокля, която сигурно струваше цяло състояние.
— О, Боже! Не мога да облека това. Прекалено е. — Още докато думите излизаха от устата й, алчните й пръсти сграбчиха роклята и тя я вдигна, за да я огледа.
Платът се плъзна между пръстите й. Коприна, помисли си Джеси. Само че не приличаше на нищо, което притежаваше, или което бе носила някога. Сърцето й затупка лудо при мисълта как платът ще се плъзне върху тялото й.
— Красива е, Джак. Защо някой би оставил нещо такова в магазина?
— Харесва ли ти?
— Да ми харесва? Направо съм влюбена в нея. — Тя притича покрай него, за да се огледа в голямо огледало на стената до шкафчетата на служителите. Представи си косата си вдигната, или може би пусната… малко сенки на очите. Това не бе обикновена малка черна рокля, това бе истинската малка черна рокля, за която всяка жена копнее, но рядко получава. Щеше да се наложи да носи сутиен без презрамки, но тя имаше такъв. Ама какво си мислеше?! Не можеше да облече рокля, предназначена за някой друг.
Или пък можеше?
Не спираше да се усмихва на отражението си… на роклята.
— Сигурен ли си, че няма да си навлечеш неприятности заради това?
Той облегна рамо на касата на вратата и й се усмихна сексапилно.
— Сигурен съм.
Все едно щеше да си признае. Тя го гледаше в огледалото с въпросителен поглед.
— Видя ли обувките? — Той кимна към кутията.