— Изчезнал е.
— Знаеш ли какво се е случило? Защо я е отменила? — Джак се изправи и закрачи из стаята. Дийн беше най-добрият му приятел и той нямаше представа какво се случва с него. По дяволите, що за приятел беше?
— Нищо не знам.
— Няма значение, не е моя работа. Според теб къде е отишъл? — Джак се сещаше за няколко места, които можеше да провери. Места, където се скатаваха през ранните години на Дийн в Южна Калифорния.
— Може да е навсякъде. Според Маги, потеглил с мотоциклета си.
Карането на мотоциклет, когато си ядосан, никога не завършваше добре. По дяволите!
— Мислех, че е продал мотора.
— Очевидно не е. И все пак не мисля, че е отишъл твърде далеч. Може би в Ароухед или вероятно в Мамът.
— Декември е. Мамът е покрит със сняг. — Дийн може да беше луд, но не беше безразсъден. — Ще те взема след час. Да идем да го намерим.
— Четеш ми мислите, братко.
Джак затвори, замислен за приятеля си. Дийн сигурно е обезумял. Вероятно нямаше да иска компания, но ако го оставеха сам, може би щеше да се напие ужасно и да катастрофира. Джак и Майк щяха да го пазят, докато се въргаляше в алкохолна забрава няколко дни.
След като се качи в апартамента си, Джак хвърли куфарчето настрани и отиде в спалнята, за да се преоблече. Щом навлече чифт дънки и карирана риза, той сложи шапката на главата си и тръгна към вратата.
— По дяволите! — рече той, когато се сети за Джеси. Извади телефона си и набра номера й.
Тя вдигна на второто позвъняване.
— Ало?
Гласът й прозвуча като музика в ушите му.
— Здравей, Джеси, обажда се Джак.
— Здрасти.
— Виж, довечера няма да мога да дойда в ресторанта. Изскочи нещо.
— О… — Разочарование ли долови в гласа й?
Джак се усмихна.
— Надявам се всичко да е наред.
— Не съм сигурен. Помниш ли приятеля ми Дийн, онзи, който щеше да се жени?
— Русокосият?
— Точно така. Ами, годеницата му отменила сватбата и Дийн е изчезнал.
— О, Господи, Джак, това е ужасно. Той ми се стори адски хлътнал по нея — поне доколкото успях да видя. — Сърдечната искреност в думите й го накара да се усмихне.
— Едва ли го е приел добре. Както и да е, двамата с Майк отиваме да го търсим… за да го държим далеч от неприятности.
— Много добра идея. От работата ти съгласиха ли се да те пуснат?
От работата му? А, да, нали уж работеше като келнер.
— Страхотни са. Обаче да знаеш, че не се отнасят добре към личните разговори. Нека ти дам моя номер, за да можеш да се свържеш с мен при нужда. — Последното нещо, което му трябваше, бе Джеси да звъни в хотела, за да разговаря с Джак Мур и да научи истината. Може би беше най-добре да я държи далеч от него колкото се може повече. Джак й продиктува номера си и я накара да му обещае, че ще го вкара в телефона си. — Как върви колата?
— Страхотно. Много ти благодаря.
— Пак заповядай. Трябва да тръгвам.
— Добре. Късмет!
— Благодаря. Ще ти се обадя като се върна.
— Дано намериш приятеля си и с него всичко да е наред.
Звучеше така, сякаш наистина се притеснява.
— Чао, Джеси.
— Чао, Джак.
Господи, помисли си той, една връзка приключва, докато неговата с Джеси тъкмо се заражда. Когато става дума за живота и любовта, няма никакви гаранции.
Два дни по-късно неизвестността вече убиваше Джеси. Тя не можеше да остави проблемите на Джак да я тревожат, но по някаква причина ставаше точно така. Той не се обаждаше, не се появяваше и в ресторанта. Днес тя имаше почивен ден и седеше на същата пейка в парка, като наблюдаваше как синът й си играе след училище. Може би пейката й напомняше за него. Но всъщност Джеси не бе спирала да мисли за Джак от деня, в който се бяха срещнали. Два пъти вземаше телефона, за да му се обади; два пъти я хващаше страх.
Какво ли ставаше с приятеля му? Дали го бяха намерили? Ако имаше едно нещо у Джак, в което бе сигурна, то това бе лоялността му към хората, които наричаше приятели. Ето, самата тя. Двамата почти не се познаваха, но той бе рискувал работата си заради нея… беше поправил колата й, когато всъщност не беше длъжен да го прави.
Вярно, че Джак нямаше дете, за което да се грижи, нито кой знае какви отговорности, но беше платил от собствените си пари за ремонта на старата й бричка. Джеси не се беше вързала на приказките му, че някакъв приятел му дължал услуга. Напълно възможно бе да е платил нещо за ремонта.
Индикаторът за маслото вече не мигаше непрекъснато.
Къде ли беше Джак сега? Дали да не му върне услугата и да му помогне? Трябваше да направи нещо, а не да седи в парка и да се притеснява.