— Какво ли е пък това среща?
— Когато двама души излязат на вечеря или да правят нещо заедно, за да се опознаят. — Защо Джак не й помогнеше с това?
— Ние отидохме с чичо Джак в зоопарка. Това си беше среща.
— Не беше точно среща. — Джеси насочи вниманието си към сина си.
— А-а-а… — Той не изглеждаше убеден. На лицето му бе изписано объркване.
— Много е сложно, Дани. Ще го разбереш като пораснеш.
Последваха няколко минути неловко мълчание, след което Моника каза:
— В тоя ред на мисли, трябва да тръгвам.
— Аз също — каза Джак, който отново се усмихваше. — Благодаря, че ме покани, Дани.
Момчето прегърна Джак и Моника.
— Приятно прекарване с адвоката, Джеси. — Пропускаше ли нещо, или Джак наистина прозвуча искрено?
— Сигурна съм, че ще е приятно. — Само че не беше сигурна в нищо.
Джеси гледаше как Джак и Моника се отдалечават, разговаряйки. Можеше само да предполага за какво.
Девета глава
— Нямам намерение да оставам до късно — каза Джеси на сестра си за втори път тази вечер.
Облечена в свободни панталони и пуловер, Джеси изглеждаше удобно и небрежно, но не твърде. Тоалетът бе допълнен от обувки с ниски токчета. Освен това не й се удаваше често да носи токове, затова сграбчваше всяка удала й се възможност. Те й напомняха, че с възрастна, желана жена.
— Къде ще се срещнете?
— Той избра един италиански ресторант до мола. „При Антонио”.
— Не съм го чувала. — Моника се пресегна и прибра един кичур от косата на Джеси на мястото му.
— Минавали сме няколко пъти покрай него.
— Никога не съм влизала вътре — рече Джеси.
— Обади ми се, ако нещата не се развиват така, както би ти се искало и ме използвай за извинение да се прибереш по-рано, ако срещата не върви.
Джеси отпусна брадичката си надолу и се усмихна на сестра си.
— Благодаря. Не мисля, че ще имам нужда от извинение, но е добре да знам, че мога да разчитам на теб.
— Винаги. — Моника й подаде черната дамска чантичка, която Джеси бе избрала за вечерта. — Все още смятам, че би трябвало да излезеш на вечеря с Джак, а не с тоя тип Брад.
Джеси протегна решително ръка и каза:
— Достатъчно. От вчера ми го повтори поне десетина пъти. Знам, че не одобряваш, но трябва да го направя.
— Защото Джак е келнер, а не адвокат. Не си толкова повърхностна, Джеси, и аз го знам много добре. Джак те харесва. Много!
— Той ли ти го каза? — През последните двайсет и четири часа Джеси се бе опитала да измъкне от сестра си повече информация за разговора й с Джак. Моника не издаде и една сричка.
— Личеше си по очите му. Начинът, по който те гледа, е магнетичен. Макар да не го признаваш, ти го гледаш по същия начин.
Джеси бе положила всички усилия да не обръща внимание на привличането между тях. Можеше да го изхвърли от главата си и да не мисли за целувката им, поне през по-голямата част от времето. Можеше да изтрие от съзнанието си образите от сънищата, дори разголените, поне за по-голямата част от времето. Можеше да не обръща внимание на сърцето си, което ускоряваше ритъма си щом го видеше да влиза в ресторанта или в училището на сина й, или в парка. Поне през по-голямата част от времето.
Добре де, може би не през по-голямата част от времето, но поне за няколко часа.
Или няколко минути.
Тя поклати глава. Безнадеждна си, Джеси.
— Трябва ми някой стабилен, който има истинска работа, истинско бъдеще. Не някакъв временен служител в местен хотел, който вероятно ще се върне в Тексас, след като приключи туристическият сезон. Забрави ли Рори, бащата на Дани? Или Матю?
— Матю? О, онзи тип, с който се срещаше… колко дълго, десет минути?
— Бяха два месеца и той се нанесе у дома, ако си забравила. Идеята му да ми помага бе да вземе парите за наема и да си тръгне. — Матю беше грешка, която й беше излязла скъпо.
Тя метна чантичката на рамо и отиде във всекидневната, където Дани разговаряше с приятелката на Моника, Лин.
— Излизам, Дани. Ще ми дадеш ли целувка?
Дани се отмести от конструктора си „Лего” и Лин, преди да я прегърне.
— Ще се прибереш ли, преди да съм си легнал? — попита той.
— Не мисля.
Устните на Дани, обикновено разтеглени в щастлива усмивка, се нацупиха.
— Може ли да дойда с теб на следващата ти среща?
О, Боже.
— Не съм сигурна. Мисля, че трябва да изчакаме и да видим. — Чувството за вина я смазваше.
— Дойдох с теб на срещата ти с чичо Джак.
Нямаше смисъл да спори с него за това дали се среща с Джак, или не. Той не разбираше, а ако отново се опиташе да му обясни ситуацията, щеше да закъснее.