Обяснението беше напълно приемливо, но Джеси не се радваше да види мъжа, който неволно се беше намесил в срещата й, още преди да беше започнала. Джак й се усмихна. Трапчинките се появиха. По дяволите.
През последния половин час си бе мислила за тази усмивка. През онези трийсет минути, докато бе вървяла от мястото, където се бе счупила колата й, проклетата машинария.
— Може ли тази нощ да стане още по-ужасна? — каза Джеси, докато обръщаше гръб на усмивката на Джак и проблясващите му сиви очи.
— Какво беше това? — попита той.
— Нищо, нищо. — Джеси вдигна обувките си от мястото, където ги бе оставила, и дръпна резето, за да може Моника да влезе.
— Добре ли си? — попита той. Гласът му бе изгубил веселата си нотка и внезапно Джеси осъзна, че всеки момент ще се разплаче. Не, определено не беше добре.
Но не, по дяволите, нямаше да оплаква кървящото си сърце и вероятно крака, точно пред Джак. И без това му дължеше толкова много, а го познаваше по-малко от месец.
— Перфектно! — едва не му се сопна тя.
— Не ми изглеждаш перфектно, Джеси.
— Ти пък откъде знаеш? Познаваш ме от кога, от месец? — Вля в следващите си думи цялото си чувство на безсилие. — От месец, а семейството ми вече ти се обажда при спешни случаи.
— Ще ми се да си мисля, че сме приятели — каза Джак, пристъпвайки към нея.
Що за глупости! Джеси не си фантазираше за приятелите си. Цяла вечер бе сравнявала Джак с Брад.
Джак имаше трапчинки и усмихнати, искрени очи. Брад беше безцветен и неубедителен.
Джак щеше да дойде навреме. Брад закъсня.
Джак се интересуваше от онова, което иска тя, и нямаше да поръча вместо нея, както бе направил Брад.
Джак се интересуваше от живота й и я опознаваше чрез продължителни разговори, а не като задаваше директни въпроси, които я караха да се чувства като застанала пред съда.
На всичкото отгоре Джак никога не беше казал или направил онова, което Брад бе опитал след вечерята.
Джак беше твърде голям джентълмен, твърде приятен човек. Той уважаваше желанията й, дори ако не ги одобряваше.
Въпросният мъж пристъпи напред, повдигна брадичката й и я погледна в очите.
— Ние сме приятели, Джеси.
— Стига, Джак. Това ли сме ние… приятели?
— Разбира се.
— Просто приятели. Нима искаш да кажеш, че ако сега си съблека дрехите и ти се предложа, няма да ме вземеш?
Джак се ококори. Лицето му пламна от желание; това накара самата Джеси да почувства изгаряща топлина. След това блестящите му очи се присвиха.
— Аз не съм светец, Джеси, и ти знаеш много добре какво изпитвам към теб. — Дрезгавият му глас потвърди онова, което изражението на лицето му вече подсказваше.
— Хората не спят с приятелите си. — Гласът й беше слаб.
— Само кажи, и аз ще превърна това приятелство във връзка по-бързо, отколкото гърмяща змия се хвърля върху плячката си. — Щеше да го направи и тя го знаеше. Пламъците в погледа му разкриваха много повече от думите му.
— И как ще свърши всичко, Джак? — Джеси се отдръпна от него, сълзи пареха очите й. — Какво ми става?! Със сигурност на света няма само оживели фантазии с каубойски ботуши и адвокати, които ме правят на две стотинки само защото съм сервитьорка и имам дете.
Джак я улови за ръката и я извъртя с лице към него. Изражението му бе каменно. Студено. Цялата топлина се беше изпарила.
— Какво ти каза той?
— Нищо. — Джеси се опита да се измъкне, но той не я пускаше.
— Нарани ли те, Джеси? За Бога, дано не е…
— Не. Гордостта ми, да. Егото ми. Но не и физически. — Защо не можеше да намери мъж, който да представлява комбинация от финансовата стабилност на Брад и всички качества на Джак?
От гърдите й се отрони стон и тя опря чело в гърдите на Джак. Спокойствието и топлината му помогнаха на няколко сълзи да се търколят по бузите й.
Джак я прегърна с другата си ръка и я притисна към себе си.
Джеси искаше да заплаче, пълна програма с кърпичките и подпухналите очи. Брад беше обсебил напълно вечерята, говореше за работата си, за богатството си, след което я попита дали иска да отиде с него у дома му за няколко часа, за да „завършат подобаващо срещата”.
Предложението му я зашемети, тя не знаеше как да реагира. Каза му, че не постъпва така. Брад изглежда се засегна. До този момент Джеси не бе осъзнала какво огромно его има той. Не можеше да повярва, че тя му отказва. Джеси не изпитваше дори желание за втора среща, камо ли да спи с него.
С цялото достойнство, което успя да събере, Джеси изчисли стойността на вечерята си, хвърли няколко банкноти на масата и излезе от ресторанта. Когато колата й издъхна по пътя към дома, тя се разкрещя и започна да удря по таблото и волана. Всъщност прибирането пеша у дома, с обувките на токчета, вероятно бе помогнало донякъде за успокояването на гнева й.