Как е могъл да я прегръща, да я люби… да й обещава бъдеще, когато е планирал такова с някоя друга? Предишната вечер не беше повторил предложението си. Сега Джеси знаеше защо. За него тя бе просто едно развлечение. Потапяне в евтината страна на града.
— Най-желан ерген — промърмори тя, когато намери входа към хотела.
Паркира колата пред пиколото и изскочи навън.
Мъжът протегна ръка, за да вземе ключовете.
— Няма да оставам — каза му тя, докато профучаваше покрай него.
— Не можете да паркирате тук — извика той след нея.
Джеси не му обърна внимание и продължи към фоайето, фоайето, което Джак притежаваше. Стискаше здраво зъби и забиваше нокти в кожата на стиснатите си в юмруци ръце.
— Госпожо, не можете да оставяте колата си на обръщалото. — Пиколото подтичваше след нея в опит да не изостава.
Джеси стигна до рецепцията и пререди чакащите клиенти.
— Къде е Джак Морисън?
— Ако обичате — каза гостът, застанал пред бюрото.
— Ако само изчакате…
— Къде е той? — Джеси повиши глас. — Въпросът е спешен. — Опита да се успокои, но цялото й тяло трепереше. Сега вече знаеше как се чувства драконът, преди да изригне огън от устата си.
— На среща е, госпожице. Кажете ми името си…
— Къде?
Рецепционистката погледна над рамото на Джеси, издавайки посоката на мястото, в която Джак провеждаше срещата си.
Върху една арка в дъното на фоайето имаше табела, указваща конферентна зала.
Джеси се завъртя и закрачи към мъжа, когото познаваше като Джак Мур.
Лъжливото копеле.
— Не можете да влизате там!
Само ме гледай.
Шестнадесета глава
— Пазарният анализ показва силна и положителна реакция към промяната на името, Джак. — Ерик му подаде копия от диаграмите, които Джак бе поискал, за да могат да финализират избирането на име за хотелската верига.
Джак седеше в дъното на конферентната маса, а баща му седеше на противоположната страна, до вратата. Между тях се бяха настанили служители от маркетинговия отдел, счетоводството, заместникът на Дийн от строителната фирма и двама адвокати, които следяха дали се спазват съветите на правния отдел.
— В такъв случай изглежда, че всичко е готово за… — Джак замлъкна, когато чу гласове пред вратата на конферентната зала, показващи, че е дошъл някой, чието място не е тук.
— Не можете да влезете там — прозвуча паникьосан женски глас.
Всички в залата се обърнаха към вратата.
Гейлорд се надигна в стола си.
— Ще отнеме само минута — чу гласа й Джак в момента, в който вратата на стаята се отвори рязко.
Неколцината души в залата зяпнаха.
Джак скочи на крака.
— Джеси?
Тя впери поглед в неговия и внезапно се спря. Поредицата от емоции, които се изписаха на лицето й за период от две секунди, му подейства като удар в корема. Как е разбрала?
— Какво става, Джак? Не можеш ли да измислиш някоя бърза лъжа, за да обясниш случващото се?
Той пристъпи към нея.
— Джеси, аз…
Ръката й се изстреля напред във възпиращ жест.
— Не си хаби думите. Не съм дошла за обяснение. Исках да се убедя със собствените си очи, че онова, което видях по новините, е истина.
Новините? За какво говореше тя, по дяволите?
— Очевидно медиите държат на истината повече от теб.
— Мога да обясня.
— Нека сама се досетя, избрали са те за служител на годината и са ти поверили хотела.
— Джеси, моля те.
— О, не ми излизай с тия номера.
— Джак… — Той чу гласа на баща си, но просто не можеше да откъсне очи от Джеси. Гневът й беше осезателен.
— Не си правете труда, господин Морисън. Вие сте господин Морисън, нали? — попита Джеси баща му.
— Да.
Погледът на Джеси се върна от баща му към Джак.
— Поне някой в тази стая знае името си. — Огледа залата, сякаш я забеляза за пръв път. — Каза ми, че си сервитьор. Сервитьор? Господи, колко съм наивна. — Ръката й трепереше, когато го посочи с пръст. — Стой настрана от мен и сина ми! Чу ли ме, Джак Морисън? Стой настрана!
След секунда той осъзна, че Джеси се е обърнала и е избягала от стаята.
Джак се измъкна иззад масата и хукна след нея.
Баща му го спря на вратата.
— Това тя ли е? — попита той.
Джак се отърси от ръката му.
— Да.
Гейлорд избухна в смях.
— Ха! Вече я харесвам! — Джак беше разказал всичко на баща си по време на обяда. Слава Богу, че бяха разполагали с този един час, защото иначе нямаше да му е лесно да обясни тази сцена. — Какво чакаш още, синко? Отивай.
Джак изтича от стаята, но не видя Джеси във фоайето.