Осъзна, че не е обърнала достатъчно внимание на личните му занимания, и го попита как е минал голфът.
Гренвил също се беше замислил, но за съвсем други неща. Представяше си предстоящото отвличане, чувстваше се леко притеснен и уплашен. Започна да й разказва за играта си със собственика на игрището и като повечето запалени играчи се зае да я описва удар по удар. Хелга бързо се отегчи до смърт, просто защото поначало не приемаше тази игра и я считаше за загуба на време. Но съумя да изслуша всичко докрай и изпусна едно „браво“, когато Гренвил самодоволно й съобщи, че е победил.
Върнаха се във вилата и откриха, че Хинкъл ги чака.
— Вижте какво, Хинкъл — твърдо го погледна Хелга. — От утре нататък искам да се прибирате в стаята си веднага след вечеря. Зная, че обичате да гледате телевизия. Ако поискам нещо, ще ви позвъня. Но забранявам да ни чакате да си легнем. Ясно ли е?
— Много добре, госпожо — склони глава Хинкъл. — След като така желаете…
— Господин Гренвил ще поеме заключването преди лягане — добави Хелга. — Затова след вечеря можете да се считате свободен.
От гърдите на Гренвил се откъсна неволна въздишка на облекчение. Може би Арчър ще се окаже прав, като твърди, че нещата се развиват благоприятно за тях.
Събуди се малко преди седем сутринта, Хелга кротко спеше до него.
Днес е решителният ден, рече си Гренвил. След двадесет и два часа ще бъда свободен! Беше сигурен, че след няколко часа ще пристигнат онези противни документи и Хелга ще очаква да ги проучи и да си даде становището по тях. Това не биваше да става. Само по едни начин можеше да се отърве — като се направи на болен. Нищо ново. Често симулираше мигрена, особено когато не можеше да понася повече своите сбръчкани приятелки. И винаги беше успявал.
Остана неподвижен в леглото, докато Хелга въздъхна и се събуди. Тогава изпусна едно тихо стенание.
— Какво ти е, Крис? — разтревожено се надигна Хелга.
— Нищо — промърмори той и сложи длан върху очите си. — Извинявай, ако съм те събудил. Но проклетото нещо отново е тук…
— Какво те боли? — наведе се над него тя.
— Ох, пак ме хвана гадната мигрена — изпъшка той. — Периодично ми се стоварва на главата… — потисна поредното си стенание и отвори очи: — Виж какво, скъпа, просто ме остави да полежа. Когато не мърдам, може да се понася…
— Горкичкият! — възкликна Хелга и стана от леглото. — Ще ида да ти намеря някакво хапче.
— Недей, моля те! — направи страдалческа гримаса той. — Съжалявам, но единственият начин да победя проклетата болка е да остана на спокойствие. Дори разговорът кара главата ми да тръпне!…
— Разбира се, Крис. Искаш ли малко чай? Какво друго да направя за теб?
— Нищо — изпъшка той. — Надявам се след час-два да ми мине.
— Съжалявам — промълви колебливо Хелга. Погледа малко неподвижната му фигура, после влезе в банята за кратък душ, върна се в стаята и бързо се облече.
Гренвил я наблюдаваше през пръсти и от време на време изпускаше по едно тихо стенание.
— Крис, мили… Ще извикам лекар.
— Няма лекар, който да е излекувал някого от мигрена — отвърна Гренвил и свали ръце от очите си с видимо усилие. — Ще се оправя. Моля те да не вдигаш шум, мила… — очите му се затвориха.
Хелга излезе на терасата, челото й беше сбърчено от тревога. Хинкъл поливаше цветята, но веднага спря маркуча и се приближи.
— Днес сте ранобудна, госпожо. Да не се е случило нещо?
— Господин Гренвил има пристъп на мигрена — отвърна Хелга. — Трябва да му осигурим спокойствие.
— Да, мадам — кимна с безизразно лице Хинкъл. — Много неприятно заболяване. Тук ли да ви сервирам кафето?
— Да, моля.
Тя изпи кафето, а Хинкъл се появи да отнесе подноса.
— Можете ли да си представите, че мъж като господин Гренвил страда от мигрена? — попита Хелга.
— Трудно, госпожо — вдигна вежди Хинкъл. — Мисля, че това по-скоро е невротичен пристъп…
Хелга изпита внезапна нужда да си поговори с верния прислужник.
— Не бързайте да се оттегляте, Хинкъл — рече. — Седнете за малко, искам да си поговорим.