Сляха волята си. Свръхестествените им способности се съединиха. Вятърът изчезна така внезапно, както се бе появил. Книгите, полетели във въздуха, тупнаха на пода.
— Рипли. — Гласът на Мак бе съвършено спокоен, въпреки че сърцето му биеше неудържимо. — Ще броя от десет назад. Когато стигна до едно, ще се събудиш. Бавно. — Наведе се над нея, плъзна устни по бузите й и прошепна магическо заклинание, което бе прочел в едно списание. — Ще запомниш това — обеща й той с надежда думите да останат в съзнанието й и да й послужат, когато са й най-необходими. — Ще звучи в теб и винаги ще го знаеш.
Докато идваше на себе си, Рипли започна да чувства в тялото си огромна тежест. Колкото повече разсъдъкът й се проясняваше, толкова по-непоносим студ усещаше. И ужас. Щом отвори очи, първото, което видя, бе кръв по лицето на Мак. Стичаше се от челото по бузата му.
— Господи! Боже мой!
— Няма нищо. — Едва когато допря ръката й до лицето си и след това я видя изцапана с кръв. Мак осъзна, че е пострадал. — Одраскало ме е някое стъкло. Няма нищо — повтори той. — Дребна работа.
— Твоята кръв. — Рипли стисна ръката си в юмрук и изпита чувство за вина и сила. Жажда и страх.
— Порязвал съм се и по-сериозно при бръснене. Погледни ме. Успокой се. Нел, донеси й чаша вода. Ще си починем, преди да поговорим за всичко това.
— Не! — отсече Рипли, щом стана. — Сама ще си налея. Трябва да изляза за минута. — Докосна леко лицето му. — Съжалявам. Не можах да го овладея. Извинявай.
— Няма за какво да се безпокоиш.
Тя кимна, сякаш бе съгласна с него, но докато вървеше към кухнята, осъзна, че всъщност има редица причини за безпокойство.
Знаеше какво трябва да направи. Какво трябва да бъде сторено. Кръвта му вече изстиваше върху пръстите й, когато излезе през задната врата в надигащата се буря.
Двадесета глава
Единствената ясна цел, с която излезе навън в бурята, бе да избави острова от Хардинг и от себе си. Да избави Мак. Да избави Нел, Миа и брат си. След това щеше да стори каквото следва. Но непосредствената заплаха за онези, които обичаше, се таеше вътре в нея и бе свързана с онова, което се криеше в Хардинг.
Беше проляла кръвта на Мак.
Отново сви ръката си, все още напоена с нея, в юмрук. Кръвта бе един от най-първичните източници на сила. Черните магии я използваха като проводник или се зареждаха от нея.
Цялата й същност и всичко, в което вярваше, ги отричаха. Отхвърляха. Отблъскваха.
„Не причинявай вреда“, помисли си тя. Щеше да се опита да се въздържи от причиняване на вреда. Но първо щеше да се погрижи никой да не може да навреди на онези, които обича.
„Невинните жертви.“
Тези думи прозвучаха като шепот в ухото й — толкова ясен и настойчив, че я накара да се обърне, очаквайки да види някого зад себе си.
Но нямаше нищо друго, освен нощта — мрака, светлината и първичната сила на бурята.
Колкото повече се отдалечаваше от къщата, с толкова по-голяма ярост бушуваше бурята и толкова по-силен ставаше гневът й. Онова, което дебнеше, щеше да я използва, за да нарани Мак, да се добере до Нел, да унищожи Миа.
Тя щеше да умре първа и да го отнесе със себе си.
Когато стигна до брега, ускори крачката си, но някакъв звук зад нея я накара да се обърне. От мрака изскочи Люси с наострени уши. Рипли понечи да изпрати кучето у дома със строга команда. Но отпусна ръката, която бе вдигнала, и въздъхна:
— Добре. Ела с мен. Може би е по-добре да имам до себе си едно глупаво куче, отколкото никого. — Погали Люси по главата. — Закриляй това, което е мое.
Вятърът развя косите й, докато тичаше с кучето по пясъка. Надигна се вълна и върху брега безмилостно се стовари стена от черна вода. Плясъкът отекна в съзнанието й.
Сестра й бе мъртва. Принесена в жертва като невинно агне заради любовта си. Заради дарбата си. Къде бе правдата?
Въздухът се изпълни с писъци и стенания на хиляди мъченически гласове. Тъмната мъгла, която пълзеше по земята под краката и, се издигна, забули глезените й и достигна почти до коленете й. Хлад скова костите й.
Кръв за кръв. Живот за живот. Сила за сила. Как би могла да повярва, че има друг път?
Нещо я накара да хвърли поглед назад. Там, където трябваше да бъде къщата с ярки светлини в прозорците, имаше само грозна сива завеса.
Беше откъсната от дома, а докато мъглата ставаше все по-гъста, осъзна, че и пътят й към селото е отрязан завинаги.
„Добре“, помисли си и яростта й измести страха.
— Ела, копеле! — изкрещя Рипли и гласът й разсече мъглата като скалпел, разрязваш тънък воал. — Вземи ме!
Първият удар на силата я накара да направи три крачки назад, преди да се втурне насреща й.