— Няма спор. — Спряха край горичката, където сенките бяха неясни и между черните клони се процеждаше лунна светлина. — Това ли е всичко?
— Съществува връзка. Емоционална, неподвластна на интелекта и логиката и дори на магически заклинания.
— Любов. — Мак замълча за миг. — Защо не изречеш думата?
— Никога не си ме виждал такава — задъхано заговори тя. — Всичко, преживяно преди, е детска игра в сравнение със случилото се тази нощ.
— Беше великолепна. — Рипли отвори широко очи. Щеше да бъде забавно да я изненадва с подобни твърдения през следващите петдесет-шестдесет години. — Нима мислеше, че видяното ще промени чувствата ми към теб?
— Не. Не знам, Мак. Едва устоях на изкушението. Може би съм се втурнала навън с намерението да пожертвам себе си. Не казвай, че това са глупости. Сама го проумях.
— Тогава ще се въздържа.
— Добре. Но колкото повече се отдалечавах от къщата и от всички вас, толкова повече исках кръв. За миг — дори повече от миг — бях готова да грабна това, което ми се предлага. Силата беше невероятна — огромна, изкушаваща, зашеметяваща.
— Но ти не я прие.
— Не.
— Защо?
— Повече държах на себе си. И на теб. Освен това… ще прозвучи налудничаво.
— Все пак кажи го.
— Исках справедливост.
Мак сложи ръце на раменете й и докосна веждите й с устни. След това вдигна превързаната й ръка и я целуна.
— Изглеждаше великолепно, както вече споменах. И аз не бих могъл да се изразя по-точно. От теб струеше светлина и нищо не можеше да я засенчи. А сега… отново си просто моето момиче.
— Твоето момиче? — промърмори тя. — О, моля те!
— Изцяло моя — подчерта той и направи това, което желаеше най-силно, откакто я бе видял да замахва с лъскавия меч. Вдигна я на ръце и я притисна така силно, сякаш щеше да я задуши, докато устните му търсеха нейните. — Омъжи се за мен и живей с мен в къщата до морето.
— За бога, Мак, обичам те! Това е по-ценно от всичко. Не, по дяволите… — Наведе глава назад. — То е всичко на света!
— Животът ни едва започва.
Рипли отпусна глава на рамото му, докато той галеше косите й. „Гениален ум, съвършено тяло, щедро сърце — помисли си тя и дяволито сви устни. — И е изцяло мой.“
— Когато силата беше в мен, се чувствах неуязвима, велика. Сякаш в жилите ми течеше разтопено злато. Знаеш ли как се чувствам сега?
— Как?
— Още по-добре.
Отново вдигна глава и устните им се срещнаха още веднъж. Шумът на морето звучеше като спокоен пулс на огромно сърце в далечината, а над тях светеше белият лунен диск. Нощта бе изпълнена с магическо ехо.
Това бе достатъчно за света.