— Да, тя — може би. — Зак пропусна да добави, че същото би могла да направи и Нел. Вече бяха разговаряли на тази тема. — Изборът е неин, Рип. Това не трябва да оказва влияние върху твоя.
Сестра му хвърли сърдит поглед към кафето си:
— Той спечели да му отделя един час.
— Какво?
— Подлият негодник спечели бас тази сутрин. Аз загубих, така че трябва да му сътруднича един час в неговите вуду глупости.
— Как така загуби?
— Не ми се говори за това — промърмори Рипли.
Но Зак вече изгаряше от любопитство да разбере какво е станало.
— Тази сутрин не си ходила другаде, освен във фитнес клуба, нали? Чух, че се е записал за членство. Там ли го срещна?
— Да, да и да. — Тя се отдръпна от бюрото и започна да крачи нервно из стаята. — Кой би предположил, че е толкова бърз? При спринта — добре, съгласна съм, нормално е да ме победи, защото има предимство с ръста. Но не и на четиристотин и осемдесет метра свободен стил.
— Състезавали сте се по плуване? — изненада се Зак. — Победил те е на плуване?
— Казах, че не ми се говори. Просто не бях във форма, това е! — Рязко се обърна и го погледна накриво. — Смях ли дочувам?
— Иска ли питане? Нищо чудно, че си толкова ядосана.
— Я млъквай! Не знам какво мисли да изпробва през този един час — със своите енергийни детектори и сензори за улавяне на духове. Само губене на време.
— Тогава няма за какво да се притесняваш. В колко часа е срещата ви?
— Млъквай, Зак!
Рипли реши, че трябва все пак да изпълни досадното задължение. Предпочете да повърви пеша и да отстъпи патрулната кола на Зак, защото това бе начин да отложи още малко неприятната работа, която отиваше да свърши.
Напълно се бе стъмнило, когато зави към жълтата къщичка. Имаше новолуние. От сутринта бяха навалели още няколко сантиметра сняг, но облаците се бяха разпръснали. Ясното небе и звездите даваха надежда за скорошно затопляне на времето, но сега студът режеше като бръснач.
Вървеше бързо и си светеше с джобното фенерче. Поклати глава, когато насочи лъча над роувъра на Мак. Не си бе направил труда да го почисти от снега. „Типично поведение на смахнат професор — реши тя. — Не обръща внимание на злободневните неща.“ Спря се пред вратата и потропа с юмрук.
Мак отвори, носеше сив, доста износен пуловер и също толкова износени дънки. Безпогрешно долови аромата на телешката супа, която Нел приготвяше, и реши, че само тя е причина устата й да се напълни със слюнка.
— Здравей! Господи, навън е страшен студ. Сигурно е под нулата. — Когато й стори път да влезе, той погледна навън. — Без кола ли си? Вървяла си пеша в това време? Полудяла ли си?
Рипли огледа техниката, заела почти цялата всекидневна:
— Живееш в такава обстановка, а питаш мен дали съм полудяла.
— Много е студено за вечерна разходка. — Той инстинктивно хвана ръцете й и ги разтри, въпреки че бяха с ръкавици.
— Не се мотай. Времето тече.
— Не си променила отношението си. — Този път тонът му не бе спокоен и безгрижен, а издаваше нетърпение. Накара я да го изгледа подозрително. — Виждала ли си някога измръзнали пръсти?
— Всъщност… ей! — Рипли рязко се отдръпна, когато той свали ръкавиците й, за да провери пръстите.
— Бях с група в Непал преди няколко години. Един от студентите прояви небрежност. — Мак не обърна внимание на съпротивата й и леко разтри пръстите й. — Загуби два.
— Аз не съм небрежна.
— Добре. Нека да взема палтото ти.
Рипли го свали, както и шала, вълнената шапка и шушляковото елече и струпа всичко това в ръцете му.
— Очевидно не си небрежна.
Той се огледа, търсейки къде да остави дрехите й. Рипли не можа да сдържи смеха си:
— На пода е доста удобно.
— Не, само… — Мак се сети за леглото и се отправи между уредите към спалнята.
— От тъмното ли се боиш? — провикна се тя.
— А?
— Всички лампи в къщата са запалени.
— Да се боя от тъмното? — Мак отново се появи. — Винаги забравям да ги загася. Днес си купих от супата на Нел. Току-що я опитах. Искаш ли? — Отлично прочел мислите й, очакваше отказ. — Яденето не влиза в определения час.
— Не съм гладна — бързо отвърна тя и се намръщи.
— Добре, после ще я изям, така че можем да започваме. Къде ли сложих… — Потупа джоба си и се завъртя. — О, да! — Откри диктофона зад монитора. — Първо искам да запиша някои основни лични данни, така че ще… — Замълча и смръщи вежди. На дивана бе натрупал папки, изрезки от вестници, научни книги, фотографии и други принадлежности. Дори на пода нямаше място, където да седнат двама души. — Имаш ли нещо против тази част да бъде в кухнята? — Рипли сви рамене, пъхна ръце в джобовете си и го последва. — Първо ще се нахраня. — Мак взе купата, но реши да се смили над нея. — Защо не промениш мнението си, за да не се чувствам неудобно, като ям пред теб?