По мразовития плаж не се виждаха ничии стъпки, освен нейните, чиито отпечатъци се застъпваха, защото тичаше напред и после обратно по замръзналата плажна ивица. Ако бе решила да пробяга петте километра само в една посока, би трябвало да прекоси остров Трий Систърс от край до край в най-широката му част. Мисълта за това винаги й бе приятна.
Малкото парче земя недалеч от брега на Масачузетс бе нейно. Всеки хълм, всяка улица, скала и малко заливче. Заместник-шериф Рипли Тод изпитваше нещо повече от привързаност към Трий Систърс, към селцето и жителите му, за чието благополучие се чувстваше отговорна.
Виждаше как изгряващото слънце хвърля отблясъци в прозорците на предните фасади на магазините по главната улица. След няколко часа те щяха да отворят и островът щеше да се оживи от хора, бързащи да се заемат с ежедневните си занимания.
През януари тук нямаше много туристи, но понякога с ферибота пристигаха хора от континента, решили да поскитат по магазините, да се изкачат с колите си до скалите или да купят прясна риба направо от пристанището. Все пак през зимата островът принадлежеше главно на жителите си.
Рипли обичаше най-много зимата.
На края на плажа, където ръбът на дигата изведнъж свършваше, точно под селото, тя се обърна и отново се отправи към пясъчната ивица. Няколко рибарски лодки се плъзгаха по водната повърхност с цвят на бледосин лед, който щеше да се промени, щом светлината станеше по-силна. Винаги се бе удивлявала на множеството различни отенъци, които можеше да добива водата.
Забеляза лодката на Карл Мейси и дребната му като играчка фигура на кърмата, с вдигната за поздрав ръка. Отвърна на поздрава и продължи да тича. Тъй като жителите на острова бяха по-малко от три хиляди, почти всички се познаваха.
Рипли леко намали темпото — не само за да се поохлади, но и за да продължи още малко усамотението си. Често при сутрешния си крос вземаше и кучето на брат си — Люси, но тази сутрин се бе измъкнала сама. Да бъде сама бе още едно от нещата, които обичаше най-много.
Искаше й се да проясни съзнанието си. Имаше доста неща, за които трябваше да помисли. За някои от тях би предпочела да не се замисля сега, защото бяха свързани с проблеми и грижи. Това, с което трябваше да се справи, всъщност не бе точно проблем. Човек не би могъл да нарече проблем нещо, което го прави щастлив.
Брат й току-що се бе върнал от медения си месец и нищо не би й донесло повече радост от това да види колко щастливи са той и Нел заедно. След всичко преживяно и трагедията, която бяха избегнали на косъм, бе истински доволна да ги вижда заедно в къщата, където тя и Зак бяха израснали.
През изминалите месеци от лятото насам, през които Нел бе успяла да избяга от страховете си, двете бяха станали истински приятелки. Рипли с радост забелязваше, че Нел се бе разхубавила и бе станала по-силна.
Като се оставеха настрана тези сантименталности, имаше една малка пречка за пълното им щастие и това бе тя — Рипли Карън Тод. В любовното гнездо на младата брачна двойка нямаше място за сестрата на младоженеца.
Не бе помислила за това преди сватбата и дори след нея, когато ги бе изпратила за седмица на Бермудските острови. Но щом се върнаха, прегърнати и сияещи, все още зашеметени от щастливо прекараните дни, този проблем я връхлетя с цялата си сериозност.
Младоженците имаха нужда от уединение. Би могла да ги завари да правят страстен секс на пода на всекидневната, подтикнати от спонтанно желание, когато ненадейно се прибереше вкъщи — било то през деня или през нощта.
Никой от двамата не бе казал и дума по този повод. Не биха го направили — и двамата заслужено можеха да закачат на гърдите си значки с надпис: „Ние сме прекрасни хора.“ Но що се отнасяше до нея, тя не бе достойна за тази чест.
Рипли спря в най-отдалечения край на плажа и се облегна на издадените скали, за да ги използва за опора, докато прави упражнения за мускулите.
Тялото й бе стройно и стегнато като на млада тигрица. Гордееше се с това, че може да упражнява контрол над него. Когато се наведе напред, плетената шапка, която бе сложила, падна на пясъка и косите й с цвят на полиран дъб се разпиляха. Носеше ги дълги, защото не се нуждаеха от оформяне в специална прическа и от особени грижи. Имаше проницателни зелени очи и когато бе в настроение, съвсем леко ги очертаваше с очна линия и слагаше спирала на миглите си. Беше стигнала до заключението, че очите й са най-хубавата част от лицето й, което бе с остри черти и изглеждаше някак ъгловато. Горните й зъби бяха леко издадени напред, защото бе отказала да носи скоби. Имаше голямо чело и почти хоризонтално разположени вежди, което бе наследствена черта.