— Затова ли ме остави на мира тази вечер?
— Това бе едната причина. Другата е, че сама ще промениш мнението си. Не се пали — побърза да добави, щом я видя да стиска устни. — Когато пристигнах тук, мислех, че Миа е тази, с която би трябвало да работя. Но се оказа по-важно да се позанимавам с теб — или поне отначало.
— Защо?
— Има нещо, което трябва да открия. Между другото ти вече изпълни условието на баса. Ще те откарам у дома ти.
— Нямам намерение да променям мнението си.
— Тогава добре е, че имам много време за губене. Ще ти донеса палтото.
— Няма нужда да ме изпращаш.
— Готов съм да разреша този спор със свободна борба — провикна се той. — Няма да те оставя да си отидеш пеша в тъмното, при минусови температури.
— Не можеш да ме откараш, защото не си почистил колата си от снега.
— Тогава ще я почистя и ще те откарам. Трябват ми само пет минути.
Рипли понечи да възрази, но външната врата хлопна и тя остана сама в къщата.
Любопитството я подтикна да открехне задната врата. Застана на прага и затрепери от студ, докато наблюдаваше как Мак атакува с лопатата снега около роувъра. Трябваше да признае, че мускулите, които бе видяла сутринта във фитнес клуба, не бяха само за показ. Оказа се, че доктор Бук умее да си служи с ръцете. Все пак не бе особено старателен. Рипли понечи да извика, за да му го каже, но осъзна, че така би издала, че е проявила интерес и го е наблюдавала. Вместо това, затвори вратата и разтри ръцете си, за да ги стопли.
Когато външната врата отново се затръшна и се чу как Мак изтупа краката си, тя стоеше, облегната на кухненския плот, и се преструваше на отегчена.
— Навън е кучешки студ! — извика той. — Къде сложих нещата ти?
— В спалнята. — Рипли се възползва от няколкото мига насаме и притича около масата, за да надзърне в записките му. Гневно просъска, когато видя, че са стенографирани — или поне предположи, че е така. Във всеки случай бяха изписани със странни символи, чертички и камшичета, които за нея не означаваха нищо. Но скицата в средата на страницата я накара да зяпне от изненада.
Беше изобразено нейното лице и приликата бе поразителна. Набързо нахвърляна скица с молив в анфас. Изглеждаше… „Ядосана“, реши тя. И любопитна. Да, беше прав. Не можеше да отрече, че Макалистър Бук събужда любопитството й.
Когато Мак влезе, тя бе на около стъпка встрани от масата, невинно пъхнала ръце в джобовете си.
— Забавих се малко повече, защото не можах да открия ключовете си. Все още не мога да си обясня какво правеха в мивката в банята.
— Полтъргайст? — каза тя весело и това го накара да се засмее.
— Не, за съжаление. Изглежда, никога не слагам едно нещо два пъти на едно и също място.
Беше оставил следи от сняг из цялата къща. Рипли не обърна внимание на това. Облече жилетката и сложи шала си.
Той държеше палтото й и я накара да поклати глава, когато забеляза, че се кани да й помогне да го облече.
— Никога не съм проумявала това. Как си мислите вие, мъжете, че обличаме палтата си, когато не сте наоколо?
— Нямаме представа. — Развеселен, той сложи шапката на главата й, а после издърпа косата й през задната част, както бе забелязал, че я носи. — Ръкавици?
Тя ги измъкна от джоба си:
— Ще ми сложиш ли и тях, татенце?
— Разбира се, скъпа.
Но когато Мак посегна, тя отдръпна ръцете си и се засмя, когато видя белезите по китката му, но почувства известна вина. Нямаше нищо против да нарани някого, когато го заслужава. Но не по този начин. Никога по този начин.
Все пак стореното можеше да бъде поправено, но тя трябваше да преглътне гордостта си.
Мак забеляза промяната в израза на лицето й, щом видя китките му.
— Не е голяма работа — успокои я той и изпъна ръкавите си.
— Аз съм виновна. — Рипли не си направи труда да въздъхне, но хвана отново китката му и го стрелна с поглед. — Това не влиза в уговорката, така че не го включвай в записките си. Разбрано?
— Добре.
„В гнева си причиних вреда, ала разкайвам, се сега. С трикратна и лечебна сила тези рани докосни и белезите заличи.“
Мак почувства лека болка и след миг паренето по кожата му изчезна. Плътта под пръстите й сега бе хладна, сякаш изгарянията бяха изчезнали. През тялото му премина тръпка — не само заради физическата промяна, а защото забеляза промяната в очите й. Вече бе доловил силата й и разбираше, че сега отново я наблюдава. Винаги щеше да й се възхищава.
— Благодаря — каза й той.
— Няма защо. — Тя се отдръпна. — Сама пожелах.