Беше на крак от пет и половина.
Диего, лъскавият й сив котарак, се бе свил на един от кухненските столове и я наблюдаваше. Люси, голям черен лабрадор, се бе изтегнала в ъгъла и наблюдаваше Диего. Бяха свикнали един с друг — най-вече тя с него — и водеха мирно съжителство, основано на недоверие и подозрение.
Докато сладкишите й се печаха, Нел пусна радиото съвсем тихо и зачака.
Когато Рипли влезе със замъглени очи, облечена с клина и футболната фланелка, с които спеше, Нел спокойно й подаде чаша кафе.
Рипли промърмори нещо като благодаря и се настани на един стол.
— Навалял е доста сняг и ще провали сутрешния ти крос.
Рипли отново промърмори. Никога не се чувстваше напълно във форма, без да е пробягала сутрешните си пет километра. Но кафето донякъде помагаше. Отпи глътка и лениво погали Люси по главата, когато тя дойде да я поздрави.
Трябваше да използва проклетата бягаща пътечка. Мразеше това, но не можеше да издържи два дни без тичане. Зак бе първа смяна. Къде ли беше той, по дяволите? Реши да почака до средата на сутринта, преди да отиде във фитнес клуба. Не искаше да среща Мак. Не че я притесняваше или нещо подобно. Вече бе обмислила ред много правдоподобни извинения за реакцията си на целувката за лека нощ. Просто не желаеше да си има работа с него — и точка!
Нел сложи някаква купичка пред нея. Рипли примигна.
— Какво е това?
— Овесена хаша.
Подозрително и без апетит, тя се наведе и помръдна ноздри.
— Какво има в нея?
— Полезни неща. — Нел извади тавата със сладки от фурната и сложи друга. — Опитай я, преди да правиш гадни физиономии.
— Добре, добре. — Наистина правеше гримаси зад гърба на Нел. Беше унизително да я хванат. Опита, присви устни и загреба още една лъжица. Явно всичко, приготвено от Нел, бе хубаво. — Вкусно е. Майка ми готвеше овесена каша през зимата, но приличаше на сиво лепило и беше ужасна на вкус.
— Майка ти има други таланти. — Нел си наля кафе. Беше направила всичко възможно да накара Зак да излезе рано от къщи, за да прекара тези минути насаме с Рипли. Нямаше намерение да ги губи напразно. Седна и попита: — Е, как мина?
— Кое?
— Вечерта с Мак Бук.
— Не беше вечер, а само един час.
„Не й се говори — помисли си Нел. — Раздразнителна е.“
— Е, добре, как мина часът?
— Отидох и изпълних задължението си.
— Радвам се, че те докара.
Рипли повдигна вежди. Нел примигна и с детинска невинност призна:
— Чух колата.
Беше погледнала през прозореца и бе видяла как Мак изпраща Рипли до вратата. Малко се бе позабавил, преди да се върне до колата.
— Да, излезе с номера: „Много е студено. Ще замръзнеш и ще умреш от студ, преди да се прибереш.“ — Рипли поднесе лъжица с овесена каша към устата си, а после я завъртя празна. — Като че ли не знам как да се грижа за себе си. Мъжете ме вбесяват, когато се държат така. Половин час не може да открие ключовете си, а се прави на загрижен, че ако ме пусне сама, ще се загубя.
— Радвам се, че те докара — повтори Нел.
— Да, добре. — Рипли въздъхна и започна да рови с върха на лъжицата в овесената каша, рисувайки нещо подобно на лунни сърпове. Ако не я бе изпратил, не би имала нищо против да повърви пеша, но щеше да пропусне целувката. Не че това имаше някакво значение за нея. — Няма да познаеш къщата — продължи след миг. — Прилича на бърлога на побъркан учен. Наблъскана е с всевъзможни боклуци: електроника, компютри. Освен в кухнята, няма къде да се седне. Този човек е напълно погълнат от търсенето на призраци. Дори има вуду амулет в жабката на колата си. Знае за моите способности — припряно завърши тя и вдигна поглед към снаха си.
— О! — тихо въздъхна Нел. — Ти ли му каза?
Рипли поклати глава. Вътрешно трепереше от гняв.
— Просто знаеше. Като че ли на челото ми пише: Местната вещица. Това за него е наука. „Е, заместник-шериф Тод, бихте ли направили някаква магия, за да я опиша в записките си?“
— Накарал те е да направиш магия?
— Не. — Рипли разтърка лицето си. — Не — повтори тя. — Но аз… по дяволите, ядоса ме и аз… го опарих.
— Господи!
Кафето леко се разплиска, когато Нел остави чашата си.
— Не съм го подпалила. Опарих ръката му с пръстите си. — Погледна надолу към тях. Бяха нормални, обикновени, може би малко издължени, с подрязани, нелакирани нокти. Обикновени, но фатални. — Не го направих съзнателно. Цялата ми ярост се превърна в топлина и премина в пръстите ми. Толкова отдавна не бях мислила за това, не бях се тревожила. Но през последните няколко месеца…