Имаше доста интересно тесте карти „Таро“. Не че ги колекционираше.
Никога не пропускаше възможността да задоволи страстта си към книгите, затова взе всичките. Щеше да се развлича с тях в свободното си време, а и освен това му се удаваше удобен случай да си побъбри с Лулу.
Отнесе книгите до касата и я заговори с най-невинната усмивка, на която бе способен:
— Книжарницата е страхотна! Човек не очаква да открие такова разнообразие в едно малко село.
— Тук има доста неща, които хората не очакват да видят. — Лулу го погледна над очилата си, за да му даде да разбере, че вече си е създала мнение за него. — В брой ли ще платите или с кредитна карта?
— С кредитна карта. — Извади портмонето си и наклони глава, за да види заглавието на книгата, която четеше Лулу. „Серийни убийци: техните сърца и съзнание“. — Що за книга е това?
— Твърде много психо бръщолевене. Няма достатъчно кръв. Интелектуалните типове не пишат с много жар.
— Много интелектуални типове нямат представа за реалния живот. Повечето стоят в кабинети, вместо да събират научни материали навън. — Мак се облегна приятелски на плота, сякаш тя му подаваше рози, а не бодли. — Знаете ли за теорията, че Джак Изкормвача е имал свръхестествена сила и се е прераждал? Макар че първите сведения за него като сериен убиец са от Лондон, той е живял и по-рано и е убивал и преди. В Рим, Галия, Бретан.
Лулу продължаваше да го наблюдава над очилата си, докато маркираше книгите на касата.
— Не съм съгласна.
— Аз — също. Но от това излезе добра история: „Изкормвачът — сериен убиец в различни епохи“. Във варианта, в който аз я прочетох, той е първият, извършвал човешки жертвоприношения — обясни Мак, а Лулу го гледаше с широко отворени очи. — Ритуална магия. Черна магия, много черна.
— Това ли търсите тук? Кървави жертвоприношения?
— Не, госпожо. Уика не извършва жертвоприношения. Белите магьосници не причиняват зло на никого.
— Наричай ме Лулу, не госпожо — избъбри тя. — Много си умен, а?
— Да. Понякога това дразни хората.
— Напразно си губиш времето, като разговаряш с мен, момчето ми. Аз не съм магьосница.
— Не, само сте отгледали една. Сигурно е било интересно да се наблюдава Миа, докато е растяла. Рипли — също. — Започна вяло да прехвърля покупките си от ръка в ръка. — Двете са горе-долу на една възраст, нали?
„Да — помисли си Лулу. — Много умно момче.“
— Е, и какво от това?
— Знаеш какви сме ние, интелектуалните типове. Задаваме много въпроси. Бих желал да те интервюирам, ако Миа няма нищо против.
Предпазливостта й надделя над задоволството:
— За какво?
— Наричай го човешко любопитство. Повечето хора не разбират, че една необикновена жена може да води обикновен живот. Дори ако отворят съзнанието си за необикновеното, продължават да мислят, че то не може да бъде съчетано с нещо просто, като например писане на домашни по математика, наказание за прибиране у дома след вечерния час или потребност от нечие рамо, на което да се опре.
Лулу щракна върху номера на кредитната карта, която Мак й подаде.
— Да не би да проявявате личен интерес към Миа?
— Не, но ми прави удоволствие да я наблюдавам.
— Нямам време да разговарям с някакво си колежанче за курсовата му работа.
Преди да подпише квитанцията, Мак погледна крадешком общата сума.
— Ще ти платя.
Лулу сякаш чу звън на монета в подсъзнанието си:
— Колко?
— По петдесет на час.
— Полудял ли си?
— Не. Паралия съм.
Поклащайки глава, Лулу му подаде торбичката с книгите:
— Ще си помисля.
— Добре, благодаря.
Когато Мак излезе, тя отново поклати глава. Да й плати, за да говори. Нима си бе загубил ума?
Лулу все още размишляваше върху това, когато Миа бавно слезе по стълбите.
— Днес тук е много тихо, Лу. Мисля да започна да продавам готварски книги на втория етаж, за да привлека хора. Нел би могла да приготви някои от ястията като демонстрация.
— Както искаш. Колежанчето току-що беше тук.
— Кой? О! — Миа подаде на Лулу чашата с чай, която й носеше от кафенето. — Интересният и привлекателен Макалистър Бук.
— Плати над сто и петдесет долара за книги, без да му мигне окото.
Очите на Миа светнаха:
— Блазе му!
— Изглежда, може да си го позволи. Предложи ми по петдесет на час, за да говори с мен.
— Наистина ли? — Миа отпи глътка от своя чай и повдигна вежди. Знаеше — още откакто я бе люляла на коляното си, — че Лулу обича да върши неща, които носят печалба. — Трябваше да му поискам по-висок наем. За какво иска да разговаряте?
— За теб. Каза, че е просто човешко любопитство. Колко пъти трябваше да те пляскам по дупето, докато растеше, когато вършеше подобни неща?