Още по-неопровержимо доказателство бяха крясъците на Ремингтън, че я е убил, бълнуванията му за „докато смъртта ни раздели“ и изгаряне на невярната вещица.
Разбира се, бе бълнувал и други неща: за святкащи като сини светкавици очи и змии, пропълзели под кожата му.
Веществените доказателства, свидетелските показания и собствените безумни изявления на Ремингтън му бяха осигурили стая в охраняемия сектор с решетки на психиатричната болница.
Значката на Хардинг за посетител бе закрепена за ревера на сакото на ушития му по поръчка костюм. Възелът на вратовръзката му, която бе в тон с цвета на костюма, бе безупречен. Косите му бяха тъмни, леко прошарени и старателно подстригани, така че да отиват на ъгловатото му, червендалесто лице. Чертите на лицето му бяха груби, а очите — кафяви и толкова малки, че почти се скриваха, когато се смееше. Устните му бяха тънки и когато бе ядосан, сякаш изчезваха.
Ако лицето и гласът му бяха малко по-привлекателни, би могъл да си проправи път в телевизионните новини. Някога бе желал това така силно, както някои момчета желаят да докоснат за първи път гърдите на момиче — страстно, с радостен трепет. Но камерата не бе на негова страна — подчертаваше дефектите му и на екрана ниското му, набито тяло изглеждаше като пън. Гласът му, както се бе изразил един нетактичен техничар, звучеше като крякане на ранена гъска.
Жестоката загуба на тази детска мечта бе накарала Хардинг да се насочи към професията на вестникарски репортер, какъвто бе сега — безскрупулен и хладнокръвен.
Чу ехото от отключването на тежките врати. Щеше да си спомни да отрази това, когато пишеше за посещението си: зловещия звън при допира на метал в метал, студения израз по лицата на медицинския персонал, странната сладникава миризма на лудост.
Изчака пред още една врата. Тук се правеше последна проверка. Пред нея стоеше служител с множество монитори на бюрото. Хардинг бе уведомен, че обитателите на това отделение се намират под двадесет и четири часов надзор. Когато влезеше при Ремингтън, самият той щеше да бъде наблюдаван. Хардинг си призна, че това му подейства успокояващо.
И последната врата се отвори. Напомниха му, че разполага с половин час.
Щеше да използва това време по най-добрия начин.
Евън Ремингтън не изглеждаше така, както Хардинг бе свикнал да го вижда по кориците на лъскавите списания или на цветния телевизионен екран. Седеше на стол, бе облечен с яркооранжев работнически комбинезон, стойката му бе изправена, а ръцете — закопчани с белезници за страничните облегалки.
Косата му, която някога бе като златна корона, беше без блясък, жълтеникава и късо подстригана. Красивото му лице сега изглеждаше бледо и подпухнало от блудкавата болнична храна, от лекарствата и от липсата на светлина. Устата му бе отпусната, а очите — безизразни като на кукла.
Хардинг предположи, че е под въздействието на успокоителни. Както всеки, обявен за психопат със склонност към насилие, и той бе натъпкан с опиати. Но Хардинг не се бе заблуждавал, че ще стигне лесно до съзнанието на Ремингтън през химическия лабиринт.
До вратата зад Ремингтън имаше пазач, който вече изглеждаше отегчен. Хардинг седна от своята страна на гишето и погледна между решетките.
— Мистър Ремингтън, казвам се Хардинг, Джонатан К. Хардинг. Надявам се, че сте ме очаквали днес.
Не последва никакъв отговор. Хардинг изруга наум. Не можаха ли да почакат да му дадат успокоителните таблетки след интервюто?
— Вчера разговарях със сестра ви, мистър Ремингтън. — Отново нищо. — Барбара, сестра ви.
От едната страна на устата му се стече струйка лиги. Хардинг тактично извърна глава встрани.
— Надявах се да разговарям с вас за бившата ви съпруга, за това, което се е случило на Трий Систърс в нощта, когато сте били арестуван. Работя за „Фърст Магазин“. — Или поне в момента. Неговите редактори бяха станали твърде придирчиви и стиснати. — Искам да опиша историята ви, господин Ремингтън. Да я представя от вашата гледна точка. Сестра ви с нетърпение очакваше да разговарям с вас.
Това изобщо не бе истина. Наложи се да я убеди, че едно интервю може да доведе до състрадателна история, която би подпомогнала предприетите от нея законни действия да премести брат си в частна клиника.
— Бих могъл да ви помогна, мистър Ремингтън. Евън — поправи се той. — Искам да ви помогна.
Отново не получи отговор, а само безизразен, втренчен поглед — от чиято празнота го побиха тръпки.
— Ще разговарям с всички замесени, за да се получи напълно завършена история. Ще се срещна и с бившата ви съпруга. Ще уредя интервю с Хелън.