Като чу името, мрачните му, студени очи проблеснаха.
„Все пак има някой вкъщи“, помисли си Хардинг я предпазливо продължи:
— Искате ли да предам нещо на Хелън от ваше име? Някаква бележка, която да й занеса?
— Хелън.
Гласът на Ремингтън бе дрезгав и прозвуча почти като шепот. Хардинг усети, че го побиват хладни тръпки.
— Точно така, Хелън. Имам намерение да се срещна с нея много скоро.
— Аз я убих. — Изведнъж отпуснатите му устни се разтегнаха в ослепителна усмивка. — В гората, в мрака. Убивам я всяка нощ, защото тя не престава да се връща. Продължава да ми се смее и затова я убивам. Трябваше да я убия. Очите й светеха.
— Синя светкавица? Като синя светкавица ли?
— Онова не беше Хелън. — Очите на Ремингтън стрелнаха Хардинг. — Хелън беше кротка и покорна. Тя знаеше кой командва. — Докато говореше, пръстите му започнаха да драскат по страничната облегалка на стола.
— Коя беше тогава?
— Вещица. Всичките бяха излезли от ада. Имаше толкова много светлина, толкова много светлина! Те ме заслепиха, проклеха ме. Змии полазиха под кожата ми. Кръг от светлина, кървав кръг. Виждате ли го?
За миг Хардинг успя да си го представи с ужасяваща яснота. Едва не затрепери.
— Кои бяха всичките?
— Всичките бяха Хелън. — Ремингтън започна да се смее със силен, пронизителен смях, от който по тялото на Хардинг преминаха тръпки, а космите на ръцете му настръхнаха. — Всичките бяха Хелън Изгорете вещицата! Аз я убивам всяка нощ, но тя отново се връща.
Беше започнал да крещи така силно, че Хардинг, който достатъчно се бе нагледал на ужаси, се отдръпна и скочи встрани, въпреки че надзирателят веднага се втурна напред.
„Лунатик — каза си Хардинг, докато служителят избутваше Евън от стаята. — Напълно се е побъркал.“
Но… но…
Надушваше, че тази история не е за изпускане.
За някои хора би било проява на голяма смелост да прекарат една вечер в дома на магьосница и затова биха взели със себе си скилидка чесън или шепа сол в джоба.
Мак влезе, въоръжен с касетофона си, един бележник и бутилка добро „Каберне“. Цялата седмица, откакто бе на острова, търпеливо бе очаквал тази първа покана.
Беше поканен на вечеря от Миа Девлин.
Беше се изкушил да отиде сам с колата си до дома й, да мине през гората и с любопитство да се повърти в сянката на фара, но бе решил, че това би било проява на лошо възпитание.
Търпението и любезното отношение бяха дали резултат и Миа неочаквано го бе поканила на вечеря. Той също неочаквано бе приел.
Сега, докато се движеше с колата си нагоре по крайбрежния път, бе изпълнен с очакване. Имаше толкова много неща, за които искаше да я попита, особено след като Рипли отказваше да отговаря на въпросите му. Освен това трябваше да се добере и до Нел.
Две предупреждения от две магьосници определено означаваха нещо. Трябваше да чака, докато Нел сама го потърси или пътят към нея бъде разчистен.
Разполагаше с достатъчно време. И все още имаше скрито преимущество.
Мак хареса старата каменна къща високо на скалите, незасегната от времето и вълните, изкусно изработените фронтони, романтичната алея, мистерията на малките кулички. Белият лъч на фара раздираше мрака като широко острие, разстилаше се над морето, над каменната къща, над дърветата.
„Това място е твърде уединено“, помисли си той, докато паркираше. Почти предизвикателно самотно и неоспоримо красиво. Отлично подхождаше на Миа.
Снегът бе грижливо почистен от пътя и от алеята към къщата. Не можеше да си представи жена като Миа Девлин да размахва лопата за ринене на сняг. Запита се дали тази мисъл не е подценяване на нежния пол.
Реши, че нима нищо общо с пола, а по-скоро с красотата й. Просто не можеше да си я представи заета с нещо, което не е изтънчено.
В мига, когато тя отвори вратата, Мак се увери в това.
Беше облечена с тъмнозелена рокля, която скриваше тялото й от шията до пръстите на краката и все пак разкриваше пред мъжкия поглед, че всичко под нея е превъзходно. На ушите и пръстите й блестяха скъпоценни камъни. От дълга сребърна верижка на врата й висеше гравиран медальон. Босите й крака изглеждаха съблазнително. Усмихна се и му подаде ръка.
— Радвам се, че прие поканата и носиш подаръци. — Пое бутилката вино. Забеляза, че е от любимото й.
— Как разбра?
— А? О, виното! Работата ми е да събирам подходяща информация.
Миа се засмя и го покани да влезе.
— Добре дошъл в моя дом! Подай ми палтото си. — Застана близо до него и леко докосна с пръсти ръката му. Реши, че това е нещо като тест и за двамата. — Изкушавам се да кажа: заповядай в гостната ми. — Отново се засмя с нисък, гърлен смях. — Така и ще направя. — Посочи към една стая встрани от широкото фоайе. — Настаня се удобно. Аз ще отворя виното.