— Мислехме на Гилдмайстор Баниън. Той загуби няколко от неговите стъклоходци.
Висшият камерхер кимна одобрително.
— Добре сте решили. Ако на тази амазонка още й се иска да се бие, скоро ще се откаже сред онази сган на Баниън.
— О, Бейзил, ще е голяма загуба да я пратим при дръвниците на Баниън. Тя е толкова хубава. Защо не я купиш за мен? Бих могла да я обуча за моя прислужница — това беше жената, която досега не се бе обаждала. Говореше някак предпазливо. На Джан й се стори, че се опитва да подражава на малко момиченце.
— Я не ставай смешна — отсече Висшият камерхер. — Няма да ти позволя да вземеш амазонка за прислужница. Пък и още не знаем дали не носи някакви зарази. Ако е така, по-добре боклуците на Баниън да ги прихванат.
Жената кимна смирено и не проговори повече. Висшият камерхер прехвърли вниманието си към предявилите права върху четиримата мъже. Джан объркана слушаше как ги продават на различни „майстори на гилдии“, макар и да не знаеше какви са тези хора. Не искаше да я разделят с единствените хора от Минерва, дори и да са мъже. Но внезапно нейният брадат притежател я заблъска през тълпата и тя усети истинската самота.
Той я доведе пред широка врата с надпис „Обеззаразяване“ над нея. В стаята зад вратата някакъв скучаещ мъж с твърде бледа кожа седеше край една маса. В единия край на масата имаше купчина дрехи. В очите на мъжа проблесна интерес, щом видя Джан. Гледаше я гладно.
— Я да видим какво има тук? Една от онези амазонки от Минерва ли?
— Единствено тази е — каза Танит. — Другите жени избраха „полета“. Освен нея има още само четирима от техните мъже.
— Твърде разточително — каза мъжът до масата, клатейки глава неодобрително. — И на кого ще я продаваш?
— На Баниън. Ще работи с някоя от групите навън.
Когато чу това, бледият мъж се ухили. Не беше приятна гледка. Колкото повече научаваше за Баниън и неговите хора, тревогата на Джан се засилваше.
— Как ти е името? — попита я мъжът.
— Джан — промърмори тя.
— Хайде, Джан, сваляй дрехите. Всичко.
Точно от това се страхуваше.
— Искате да ме… да ме… — тя се принуди да каже омразната дума, — да ме изнасилите.
Двамата мъже се спогледаха и се засмяха.
— Я не си въобразявай, земен червей такъв. Да не мислиш, че сме луди? Само Господ знае каква зараза пъпли вътре в тебе — каза пренебрежително мъжът до масата. — Това ми е работата, да съм сигурен, че поне отвън си чиста. Хайде, събличай тези дрехи.
Бавно и неохотно Джан свали полата, ризата и бельото. Чувстваше се смутена и объркана, страхуваше се да не я огледат прекалено внимателно. Усещаше болезнено бомбата в себе си, като че ли беше набъбнала.
— Боже, боже, я виж тия мускули — каза мъжът и стана.
— Всички амазонки са… бяха такива — каза Танит, опитвайки се да говори с безразличие. — Но тази е по-малка от другите.
Мъжът до масата я оглеждаше от главата до петите. Джан искаше да направи две неща едновременно — да му смаже лицето с юмрук и да повърне.
— Жалко е да се похабява такова нещо при пълзящите гадинки на Баниън — каза онзи на Танит.
— Ъхъ. Виж к’во, трябва по-бързо да се връщам в казармата, хайде да свършваме, а?
— Да ти кажа, войнико, не ми се иска, но щом трябва…
Онзи намигна на Джан, после взе пръчка с кука накрая, вдигна дрехите й и ги напъха в отвора на улей в стената до масата. После дръпна един лост. Джан предположи, че нейните дрехи вече се носят към земята.
— Влизай през онази врата, момиче… Мърдай! — заповяда той и посочи тясна врата в другия край на малката стая.
Джан се поколеба и той каза:
— Я стига, нищо лошо няма да ти се случи. Поне там няма — той се разсмя.
Джан предпазливо доближи вратата и я отвори. Водеше към дълга редица душове. Успокои се, че поне не се опитаха да я претърсят. Да я смятат за натъпкана с болести дивачка си имаше и добри страни. Тя влезе и застана под един от душовете. Погледна нагоре в очакване и изведнъж в лицето й се блъсна струя белезникава течност. Миришеше ужасно, очите я заболяха. Тя се задави и като търкаше очите си, се запрепъва слепешката към вратата. Всички душове я заливаха с гадната течност, малко от нея влезе в устата й и тя се уригна. Стигна до вратата и натисна дръжката. Вратата не се отваряше. Тя заудря по нея.
— Пуснете ме! — извика Джан. — Помощ!
Изпаренията ставаха все по-гъсти. Вече едва дишаше. Тя се свлече на колене, като кашляше и се задъхваше.
Съскането от душовете затихна. Джан се огледа със сълзящи очи. Бялата течност изтичаше през решетките на пода, но тя цялата бе оцветена в белезникаво. Стана и пак бутна вратата, но още беше заключена. Душовете оживяха отново и тя подскочи от уплаха, но този път като че ли водата беше нормална.