Тя подложи ръка под най-близката струя, после я близна. Вода, макар и застояла. Пъхна се под струята и с облекчение изми от тялото си щипещата и смрадлива бяла течност. Щом свърши, водата спря и вратата се отвори.
Тя се върна в стаята. Двамата мъже я гледаха злорадо. Тя се изплю на пода, не само за да изчисти гнусния вкус от гърлото си, но и за да изрази гнева си.
— Копелета — каза тя. — Можехте и да ме предупредите. Какво беше това вътре?
Танит дойде при нея и лениво я удари по лицето. Но ударът беше толкова силен, че тя се просна на пода.
— Първо правило — заговори той, изправен над нея. — Не се дръж нагло с Небесен войн или с някой друг от Свободните. Прави каквото щеш там, при робите, но само да обидиш пак Свободен и ще летиш надолу. Ясно ли е?
Джан кимна мълчаливо, поставила ръка на пулсиращата си буза. От спуканата й устна течеше кръв.
— Тая бяла течност е много добра за обеззаразяване — продължи Танит. — Кожата и очите може да те сърбят два-три дни, но нищо лошо не ти се е случило.
Той се наведе и я изправи на крака. Другият приближи все още ухилен, държеше някаква дреха. Подаде я на Джан.
— Облечи това.
Тя разгъна дрехата и видя, че е от торбестите облекла. Навлече го, като се чудеше на лентата, която затваряше дрехата отпред. Не лепнеше, а се съединяваше като с магия.
Танит попита:
— На колко години си, Джан?
— Осемнайсет.
Той сложи ръка на рамото й.
— Така ли? Време ти е да видиш тоя свят. Тук ще изкараш останалите сто осемдесет и две години или нещо такова, ако си късметлийка.
Глава седма
Отначало миризмата направи най-силно впечатление на Джан. Никога преди толкова много немити тела не се бяха блъскали така близо до нея. Имаше и други миризми, до една неприятни. Забеляза купчинки животински изпражнения върху сламата, покриваща „улицата“. Зачуди се защо хората не си правеха труда да ги събират и да ги изхвърлят от въздушния кораб.
Докато вървеше след Танит по улицата, трябваше непрестанно да си напомня, че наистина е в Небесния господар. Ако не беше ниският таван с ярка като през деня светлина, би могла да си представи, че се разхожда по главното тържище на някой пренаселен и невероятно мръсен град. Имаше витрини на магазинчета, фасади на различни здания с входове и прозорци, разположени от двете страни на много широкия коридор. Коридорът се оказа и твърде дълъг — Джан като че ходеше по него от часове, но не бяха минали и петнайсетина минути, откакто тя и Танит излязоха от малката движеща се стаичка, пренесла ги нагоре от сектора за обеззаразяване.
Първата й среща с живота на хората в Небесния господар я блъсна като удар. Всичките фантазии от дете за всекидневието в огромния въздушен кораб не й достигнаха, за да се окаже подготвена за нищетата и мръсотията, които видя още с първите си стъпки по „улицата“. Освен тълпите от хора в торбести дрехи — някои от тях нищо повече от мръсни парцали, имаше много животни — кози, свине, кокошки, даже овце. Наоколо тичаха неизброими деца. За нейно учудване бяха на най-различна възраст, което означаваше, че Небесните хора нямат установени периоди за зачеване…
По пътя Джан привличаше вниманието, но преобладаваше враждебността. Мъжете и някои жени й се присмиваха, наричаха я „амазонка“, „земен червей“, „земен боклук“ или с още по-неприятни думи. На едно място разгневен мъж се изпречи пред Танит и попита с какво право е довел този тъпкан с болести червей в техния град. Танит демонстративно сложи ръка на дръжката на сабята си и каза на мъжа да изчезва. Онзи се подчини, но не преди да се изплюе върху Джан.
След малко Джан едва не заплака. Една жена приближи до тях отстрани и каза на Танит:
— Детето е прегладняло, войнико. Мога ли да й дам това?
Тя предложи на Джан голяма червена ябълка. Стомахът на Джан веднага закъркори, но жестът й се стори подозрителен. В ябълката трябваше да има нещо сбъркано. Дали пък не беше отровна?
Танит сви рамене. Джан взе ябълката и измърмори някаква благодарност към жената. Оглеждаше плода недоверчиво, но стомахът бързо се справи със съмненията на главата и тя гладно захапа ябълката. Беше сочна и с чудесен вкус. В момента изобщо не й пукаше отровна ли е или не.
Дояждаше ябълката, когато Танит неочаквано спря и тя се блъсна в гърба му. Той я хвана за китката и каза ядосано:
— За тук сме…
Намираха се пред отворена врата, над която имаше знак с надпис „Гилдия на стъклоходците“. Джан си мислеше дали това не е последната възможност да се изплъзне на Танит. Макар и да усещаше слабост от прегладняване, сигурна беше, че може да го просне в несвяст с бърз изненадващ удар. Но къде би могла да се скрие след това? Неизбежно ще я хванат не след дълго, а тогава ще последва „полетът“…