— …нали чу какво заповяда Бени, а, Майлоу? — казваше единият. — Буцата да вземе амазонката. А ти какво правиш с нея?
— Казах ти вече — гласът на Майлоу не губеше обичайното си спокойствие. — Буцата каза, че мога да я взема. Вече не я искаше. Сигурно се страхува да не се зарази.
— Яж ми ташаците! — изръмжа друг. — Я си признай, ти си го накарал да ти я даде!
— Като не ми вярвате, защо не попитате Буцата?
— Питахме го вече. И той същото приказва като тебе.
— Значи няма проблеми.
— Нещо не е наред с него, Майлоу. Зле е. Май си му направил нещо.
— Аз? Да направя нещо на Буцата? — Майлоу се изсмя. — Ама че глупости.
— Знаем как ги вършиш тия работи, Майлоу. Ще трябва да му я върнеш.
Майлоу скръсти ръце.
— Не. Тя остава при мен. И ако някой се опита да ми я вземе, ще бъда крайно недоволен. Никой от нас не иска това, нали, момчета?
Всеки от тримата мъже беше по-едър от Майлоу, но дори не пристъпиха към него. След дълго напрегнато мълчание единият процеди през зъби:
— Все някога ще те добараме, Майлоу. Нали знаеш, няма да ти е вечен късметът. И тая се връща при Буцата — той посочи Джан. — Когато той свърши с нея, и ние ще си поиграем. Няма да траем тука амазонка, дето не си знае мястото.
— Можете да поверите обучението на дамата в моите опитни ръце — каза Майлоу. — А сега, ако сме приключили с този вълнуващ светски разговор, ние си тръгваме. Хайде, Джан.
Няколко мига тримата мъже не помръднаха, после внезапно се обърнаха като един и се махнаха от късия коридор.
— Те се боят от тебе — тихо каза Джан на Майлоу, след като последваха тримата мъже в голямата стая.
— Суеверни са — каза той. — Обикновени невежи глупаци. Повечето от робите преди са били мародери. Писнало им е да се борят за живота си в пустошта и са дали сигнал на „Господаря Панглот“, че искат да се качат. Макар да са знаели — това означава робство.
Върнаха се в неговата ниша. Сега Джан чуваше шумове от съседните ниши, идващи през тънките прегради. Говорещите като че снишаваха гласовете си.
Майлоу пак й посочи леглото, а сам се настани на стола.
— Изглеждаш по-добре — каза той одобряващо.
— Благодаря ти, наистина съм по-добре — отговори тя със сдържан глас.
Изведнъж леглото се разклати леко и тя се хвана за ръба, за да не се просне.
— Какво става? — попита тя разтревожено.
— Нищо особено, променят курса — увери я той.
Подът отново стана водоравен. Джан си отдъхна.
— Не мога да повярвам. Досега изобщо не се усещаше. Все трябва да си напомням, че сме във въздуха.
— През повечето време Небесният господар се движи гладко, даже в доста неспокоен въздух. Е, разбира се, когато някой глупак реши да го преведе през самия център на гръмотевична буря, както стана снощи, е доста неприятно.
— Ужасно беше — каза тя, треперейки от спомена.
— Представлението беше във ваша чест — каза й той. — За тебе и другите от Минерва. Аристократите направиха този театър, за да ви смажат веднъж завинаги. Но аз нямам такова доверие в системата за защита от мълнии, каквото те си позволяват. Чух, че друсането е причинило доста повреди из кораба. Друг път няма да се поддават на прибързани капризи. Но вие от Минерва доста ги уплашихте с вашите ракети вчера. Така че буйната им реакция може да се обясни.
— Нашите ракети — процеди Джан горчиво. — Голяма работа свършиха, няма що.
— Това беше възхитителен опит, и то почти успешен. Макар че едва ли щях да се радвам, ако наистина беше успешен — добави той сухо.
— Но не беше. Тези светлинни лъчи унищожиха ракетите до една. Не сме имали никакъв шанс.
— Не сте могли да знаете за съществуването на система за автоматична лазерна защита. Доста хора си отдъхнаха, като видяха, че още работи. От много години не се е налагало да се задейства.
Тя се намръщи.
— Не те разбирам.
— Светлинните лъчи се наричат лазери. Това е особен вид светлина, който не съществува в природата. Добри оръжия са. Тези тук, на Небесния господар, са под контрола на компютър, да го наречем механичен мозък. Той ги използва, за да сваля всичко приближаващо Небесния господар, ако прецени, че е опасно.
Джан се напрягаше да разбере какво й говори Майлоу. Особено недостижима й се стори идеята за „механичния мозък“, както и използването на светлината като оръжие. Но сама беше видяла с очите си как тюркоазените лъчи унищожаваха ракетите.
— Но щом Небесният господар притежава такава ужасна сила — каза тя бавно, — защо не я използва да разруши Минерва? Защо трябваше да пуска онези бомби?
— Нали ти казах, системата е автоматична. Не е под контрола на Аристократите, колкото и да им се иска да не е така. Компютърът, който я управлява, е запечатан и е скрит някъде. Функционира отделно от другите компютърни системи, доколкото и те още работят. Щом техниците от групата, превзела някога този въздушен кораб, не са могли да се доберат до компютъра, тази сбирщина от невежи никога няма да се справи.