Кой ли крещеше? Звучеше ужасно, гласът беше пронизителен и разтърсващ. Късаше нервите на парченца. Джан напрегнато се оглеждаше, но наоколо имаше твърде много дим. Нестихващият крясък наближаваше. От дима изскочи Марта и се затича към нея. Козината на шимпанзето гореше от главата до петите. С приближаването й Джан все по-ясно чуваше пукането на овъгляващата се плът. „Не!“, извика, но обзетата от смъртен страх Марта се хвърли отгоре й. Когато могъщите, изгарящи ръце на шимпанзето се стегнаха около нея, Джан също закрещя…
Виковете на Джан не спираха, тя се бореше да се освободи от тези ръце, но не можеше, твърде силни бяха.
— Тихо, тихо, амазонке — каза нечий глас в ухото й. — Хайде, успокой се, това е само сън. Нищо ти няма…
Усещането за пламъци по кожата й изчезваше, макар че могъщите ръце още я държаха здраво. Осъзна къде е — това беше нишата на Майлоу, макар че сега беше по-тъмна. Тя млъкна.
— За Бога, затвори устата на тая кучка! — изкрещя някой от съседните ниши.
— По-добре ли си сега? — меко попита Майлоу.
— Аз… ами… не знам. Какво ми става?
Тялото й се тресеше, крайниците й трепереха така, сякаш имаше конвулсии. Изпълваше я усещането за някакъв ужас без име, струваше й се, че пада от ръба на бездънна пропаст.
— Просто закъсняла реакция към всичко, което си изтърпяла — обясни й той.
Все още я държеше. Тя също се бе вкопчила в Майлоу. Сигурна беше, че ако не се хване за него, силата на ужаса ще я помете и никога повече няма да се измъкне.
— Отпусни се — прошепна той. — Дишай бавно и дълбоко. Едно… две… едно… две…
Непоносимата паника и мъката постепенно отслабваха, треперенето спря. Майлоу я пусна. Тя се чувстваше изтощена и болна. Видя го в неясната светлина да отива до сандъка. Извади малка кутийка и манерката. Коленичи до нея, каза й да си протегне ръката. Сложи в дланта й малко хапче и рече:
— Глътни го. Ще ти помогне да се оправиш.
— Какво е това? — попита тя подозрително. Зъбите му проблясваха в здрача.
— Вече се държиш както обикновено. Това е синтезиран хормон — ще стимулира мозъка ти да произведе по-големи количества от един особен енцефалин. Ще се отпуснеш и ще спиш спокойно. По-добре го глътни, преди да съм се отказал. Сега тези неща са редки като кокоши зъби.
Тя вдигна вежди в почуда.
— Но нали всички кокошки имат зъби…
— Няма значение. Поговорката е стара. Просто глътни хапчето.
Колебаеше се, но сложи хапчето в устата си. Той й подаде манерката и Джан преглътна лекарството с няколко освежителни глътки вода.
— Нищо различно не усещам — каза тя, връщайки му манерката.
— Ще усетиш — успокои я той и сложи кутийката и манерката в сандъка.
След това пак се обърна към нея, без да става.
— Джан — изрече спокойно. — Какво имаш в джоба си?
— Какво? — попита тя.
За момент не можа да разбере за какво й говори. После си спомни за бомбата. И замръзна.
— Ъъъ… това е… ами аз… не знам — каза тя притеснено.
— Не знаеш ли какво има в джоба на твоята дреха? — попита Майлоу.
После се наведе и протегна ръка. Тя не му попречи да вземе бомбата от горния джоб. Той я заразглежда в мътната светлина.
— Тежко е — отбеляза. — Та, какво е това нещо, което не знаеш какво е, а, амазонке?
„Майко богиньо, помисли тя, докато той прехвърляше в пръстите си бомбата, ами ако завърти горния край…“
— Дай ми го — настоя тя с протегната ръка. — Тогава ще ти кажа.
Той дълго се колеба, преди да й върне цилиндъра.
— Е, какво е? — не се отказваше да получи отговор.
Нещо ставаше с Джан. Сигурно от хапчето. Вече всичко беше… чудесно. Тревогите и страховете, даже мъката се свличаха от нея като стара коричка от зараснала рана. Беше щастлива и приятно отпусната.
— Джан, кажи ми какво е това — настояваше Майлоу със същия тих и окуражаващ глас.
Защо ли пък да не му кажа, колебаеше се тя.
Какво значение има? Но в последния момент се възпря. Вместо това изговори:
— Това е свещен предмет. Много е свят. Само той ми остана от Минерва. Майка ми ми го даде.
— Майка ти ли?
— Майка ми беше Началничка в Минерва. Голяма работа. Онези, дето им викате „Аристократи“, те не знаят… това е тайна… няма да им кажеш, нали?…
Тя се изтегна на дюшека, подпряна на лакът. Много й се спеше. Чудесно усещане.
— Няма да им кажа — меко потвърди Майлоу. — Но какъв е този предмет?
— Уморена съм — промълви тя унесено. — Искам да спя.
— Веднага ще заспиш, амазонке. Само най-напред ми кажи.