— Много свещен.
— Чух го вече. Искам да зная защо.
— Това е знак на властта. Майката богиня дала няколко от тях на нашите прамайки. — Като изричаше това богохулство, Джан едва усети убождането на съвестта. — Заклех се пред майка ми да се грижа за него. Да го пазя на всяка цена.
— Ясно — каза той бавно. — Но как успя да го пренесеш?
— Скрих го.
Тя се бореше със затварящите се очи. Като че потъваше в дълбоко уютно легло. Отново беше като в детството й — от незнайно къде я заливаше топлината на сигурността.
— Как успя? Нали са унищожили дрехите ти.
Тя се изкиска.
— Скрих го в мен…
— А-а — той разбра. — Ама, разбира се.
— Сега ще спя — каза тя и отпусна глава на дюшека. След секунди вече спеше.
Майлоу не помръдна. Гледаше надолу към нея. Увери се, че е заспала дълбоко, пресегна се и пак взе цилиндърчето от дрехата. Разгледа го умислено, после го пусна в джоба. Стана и се просна на леглото. Опитваше се да потисне сексуалните си желания, събудени от присъствието на момичето. Най-накрая заспа и за първи път от десетилетия сънува Миранда.
Джан се събуди със същото приятно чувство, но вече не беше толкова силно. Тя седна. Видя, че й Майлоу е буден. Седеше облечен на ръба на леглото и я гледаше.
— Сега добре ли си? — попита той.
— Да — призна тя. — Благодаря ти.
Огледа се. Отново бяха усилили осветлението. Спомни си какво се случи точно преди да заспи, и веднага опипа джоба. Бомбата си беше на мястото.
— Не се безпокой — каза той с крива усмивка. — Не съм ти задигнал безценната светиня.
Тя се изчерви.
— Какво беше това хапче? — попита, за да промени темата. — Лекарство от Старата наука ли е?
— Да, произведение на Старата наука, но не е лекарство в смисъла, с който си свикнала — каза й той. — През нощта се опитах да ти обясня, че веществото, което те кара да се чувстваш добре, се произвежда от собствения ти мозък. А хапчето съдържа друго вещество, то стимулира определена част от мозъка да произведе големи количества от „лекарството“.
Джан сбърчи чело. Опитваше се да намери някакъв смисъл в думите му. За кой ли път се чудеше дали нарочно я баламосва, или казва истината. Поне онова, което той смята за истина.
— Казваш, че в мозъка ми има вещество, причиняващо чудесните усещания, с които заспах снощи, така ли? — попита тя. — Не може да бъде, би трябвало и преди да ми се е случвало, ако е така.
Той въздъхна едва чуто.
— Не би могла да усетиш толкова силно въздействието му, защото никога досега мозъкът ти не е вкарвал в нервната ти система подобни количества от съответния енцефалин, тоест от „лекарството“.
Но тя не изглеждаше убедена. Майлоу каза:
— Познаваш ли наркотика, наречен морфин?
— Да. Получава се от опиумния мак. Това е подарък от Майката богиня. Заглушава болката…
— Е добре, много, много отдавна някои учени открили, че централната нервна система разполага със собствен вариант на морфина. Това обяснявало защо при сериозни наранявания се случва хората понякога да не чувстват никаква болка, поне в момента. Изследванията на биохимията на мозъка продължили, откривали все повече вещества, подобни не само на наркотиците и на обезболяващите вещества, но и на други вещества, променящи настроението по най-различни начини. Ставало очевидно, че човешкото мислене е резултат от истински химически коктейл. Определянето на всички съставки и на техните точни функции отнело немалко години, но пък по пътя били направени няколко любопитни открития за човешката природа. Едно от тях се отнасяло за депресията. Знаеш какво означава тази дума, нали?
— Разбира се, че знам. Означава да си тъжен или нещастен.
— А ти често ли изпадаш в такива състояния?
— Е, не често, но понякога се случва. Особено напоследък.
Той се усмихна.
— Но не и в този момент, нали? Макар че положението ти е доста мрачно, ти си весела, уютно ти е. Така ли е?
Джан призна, че е вярно. Майлоу продължи:
— Остатъчен ефект от хормона, който ти дадох. Но ти и без това си физиологично неспособна да изпитваш такава депресия, каквато са преживявали мнозина от хората преди Висшия стандарт. Така е, защото твоите предци са били подложени на генетични промени. Във времената преди генетичната ера доста голям брой хора са били податливи на състояние, наричано маниакална депресия. Смятало се, че това е болест, причинена или от физиологическо разстройство, или от психическо. Тогава е било „нормално“ да не страдаш от подобни състояния. За естествено състояние на съзнанието било прието емоционалното равновесие, което непреодолимо клони към добро самочувствие и неопределен оптимизъм. Разбира се, това зависело от външните обстоятелства.