Джан се изненада.
— Можем да излезем ей така! Мислех си, че сме затворени тук, долу.
— Вярно е, затворници сме, но можем да отидем на много места в „Панглот“. Стига да са обозначени с това — той посочи черната звездичка на бузата си. — Баниън трябва да ти е казал, когато са те дамгосвали.
— Ами да, май каза нещо — промърмори тя с крак върху стъпалото. — Но тогава не забелязвах нищо наоколо.
— Мога да те разбера. За никой роб първата среща с Баниън не е удоволствие. За жените сигурно е много по-гадно.
— Да. И още нещо си спомних сега — каза ми, че ако се окажа чиста, щели сме да се опознаем много по-добре.
Вече вървяха по тунела, през който Бени я доведе. Майлоу каза:
— Искал е да ти обясни, че след като преспиш с някой от робите и той не се разложи от раков вирус, предаван по полов път, ще те удостои с честта да станеш една от личните му робини. Работата не е толкова лоша. Купища добра храна и какъв ли не разкош. Е, ще трябва да понасяш някои унижения, честичко гърбът ти ще усеща камшика. Баниън страшно обича да наранява жените. Ако оставим настрана правенето на пари, това май е основното му удоволствие в живота.
Джан си спомни за момичето при Баниън. Мисълта, че може да се превърне в нещо подобно, беше повече от отвратителна.
— Как може някой да харесва причиняването на болка на другиго?
— Това е интересен въпрос. Еволюционната ценност на садомазохистичните черти е била обект на немалко размишления, но ще ти спестя собствените си теории… Само ще ти кажа, че ако останеш с мен, животът ще ти се стори значително по-поносим.
Още един въпрос я озадачаваше.
— Но ти си готов да правиш секс с мен още сега. Защо не те е страх, че ще се заразиш, нали Гилдмайсторът се страхува?
— Защото той е суеверен кретен, като повечето от тукашните обитатели. Вероятността във вашата общност да е останал някой от смъртоносните вируси чак досега е нищожна, но тези глупаци продължават да вярват на легенди. Единствените все още опасни места са градовете. Там няма хора, но някои от епидемичните спори са проектирани за безкрайно дълъг живот. Дори и почвата там е болнава.
Джан каза:
— В Минерва от много, много отдавна не е имало епидемии. Рядко се случваше някой да умре от гъбичките, но това бе всичко.
— Сама виждаш, не съм смел, като искам да спя с тебе. Разсъдлив съм. И ми се струва неразумно да чакаме цяла седмица.
— Но ти обеща — напомни му тя. — Нали се споразумяхме.
— Спазвам споразумението. Само те моля да помислиш пак. Сигурен съм, че ще стигнеш до разумното решение и ще приемеш моето желание. Би било неразумно да постъпиш другояче.
Тя не отговори и остатъка от пътя изминаха в мълчание. Стигнаха до затворения „град“, през който Небесният войн Танит я преведе предишния ден. Този път нямаше толкова много хора наоколо, сигурно причината бе ранният час. Нито пък я оскърбяваха, както преди. Тя не разбираше защо. Беше си същият „тъпкан със зарази земен червей“ като вчера. Какво се беше променило? Може би защото Майлоу беше с нея? Или заради звездичката, с която белязаха бузата й? А може би всеки вече знаеше, че тя е собственост на Гилдмайстора Баниън…
Майлоу спря пред тезгях с пъпеши. Жената зад тезгяха явно не се радваше да види Майлоу, озъби му се и ядно промърмори нещо, но все пак взе парите му.
Когато даде на Джан пъпеша, тя го попита:
— Откъде взе тези пари?
— От Баниън. Плащат му твърде добре за нашата работа и той ни подхвърля по нещичко. Колкото да не умрем от глад, а и да се поглезим понякога.
Той отиде до друг тезгях. Тук продаваха дълги пръчки, Джан заподозря, че са от сушено месо.
— Няма да ям от това — каза му тя.
— Не съм те и канил. За мен е. Една от глезотиите, които споменах.
Минаха през още три тезгяха. Купиха някакви непознати зеленчуци, сушени плодове — портокали и круши, накрая и малко хляб. После се върнаха в жилищата на робите. Общото помещение вече бе пълно. Жените се занимаваха с яденето върху печките, а мъжете седяха около ниските маси или се излежаваха на мръсната слама. Бърборенето спря още щом те стъпиха на пода. Враждебността можеше направо да се пипне с пръст, но никой не посегна, когато тя и Майлоу минаха през тълпата.
— Надявам се, не си очаквала топла храна — каза внимателно Майлоу. — По-разумно ще бъде да не се мотаем сред останалите, докато нещата малко позатихнат.
Тя веднага се съгласи. Колкото по-малко виждаше другите роби, толкова по-добре.
Храната не беше нещо особено, но тя бе благодарна и за това, което имаха. Каза го на Майлоу, когато се нахраниха. Той сви рамене и си отряза още малко от сушеното месо.
— Да ти е сладко.