— Ще ти се отблагодаря.
— И аз на това се надявам — той я погледна в очите. Ясно беше за какво говори.
— Исках да кажа — ще ти върна парите.
— Няма да има нужда, щом споразумението ни влезе в действие.
Той пъхна парчето месо в устата си и го задъвка доволно, без да отмества очите си от нея. Джан отмести поглед встрани. Съсредоточено заразглежда рисунката на стената.
— Кой я е правил? — попита тя с огромното желание да промени темата.
— Аз.
Тя махна с ръка към вихрушката от цветове и форми.
— И какво означава?
— Ако имаш предвид какво би трябвало да представя, отговорът е — нищо. Това е помощно средство за отпускане. Като се съсредоточавам върху него, по-лесно влизам в неутрално състояние на съзнанието. Тоест пускам в действие веригата от невропептиди, за които ти говорих, онези естествени „лекарства“ за щастие в мозъка.
— А, така ли било — каза бавно Джан.
Рисунката й се струваше подходяща за всичко друго, но не и за отпускане. Опасявайки се, че ей сега ще бъде подложена отново на дълга и безсмислена лекция, тя го заразпитва къде е живял, преди да го качат в „Господаря Панглот“.
— В океана — отговори той. — В морски комплекс.
— В какво?
— Можеш да го наречеш плаващ град. Някога са били в изобилие. Но моят сигурно беше един от последните оцелели. В океаните също са се развили особени форми пустош. Станаха прекалено опасни. Поне за човека.
Тя попита защо.
— Ами, първо заради главоногите. Те всъщност вече господстват там, благодарение на проклетите японци.
Джан му напомни, че не знае значението и на двете думи.
— Японците бяха и може би още са обитатели на едни острови. Обичаха да ядат главоноги. А главоногите са вид риба. Примитивен вид с много меки тела и множество пипала. Изглеждат сякаш че идват направо от кошмарите ти, но за японците са деликатес. Е, не само за японците. И други народи ги включвали в кухнята си, но японците направо се побърквали по тях. Най-любимият им вид се наричал „сурумейка“. Отглеждали го в огромни морски стопанства край своите острови. После започнали да си играят с гените му, за да получат по-големи, по-бързорастящи „сурумейка“ и… неизбежното се случило.
— И какво било то?
— Някои от тях се измъкнали от стопанството в открито море. Смесили се с естествения вид „сурумейка“ и се получил нов вид суперглавоного. Размножава се бързо, издръжливо е. И хитро. Преуспяло е за сметка на повечето останали видове риби. Но „сурумейката“ не е единствената опасност в океана, накрая трябваше да признаем поражението си. Преместихме се в по-плитки води близо до брега, въобразявахме си, че са по-сигурни…
Той тъжно поклати глава.
— „Господарят Панглот“ ли?
— Да. Навътре в океана рядко виждахме Небесни господари. Когато забележехме някой, постъпвахме както ако някоя по-силна буря заплашваше комплекса — потапяхме се на няколкостотин фута под повърхността. На такава дълбочина нищо не можеха да ни направят нито бомбите, нито бурите. Пък и за наш късмет оръжейниците на Небесните господари бяха забравили как се правят дълбочинни мини. Но когато трябваше да се преместим в плитките райони, вече не можехме да се пазим по същия начин. Не ни достигаше дълбочина, когато се появи „Господарят Панглот“. Заявиха ни, че вече сме в тяхна територия и поискаха да плащаме данък. Нямахме избор и се опитахме да се бием.
— А защо не платихте данъка?
— Бяхме в същото положение като вас. Съществуването ни зависеше от рибата и отглеждането на планктон. Едва изхранвахме собственото си население. Не можехме да им отделим храна. Някога сме имали машини за извличане на метали и други вещества от морската вода, но повечето вече не ставаха за нищо. От тях вземаха части, за да поддържат в действие нашата най-ценна машина — работеше от слънчевата енергия и превръщаше морската вода в прясна. Затова избрахме съпротивата. Имахме примитивни оръдия и харпуни, използвахме ги срещу „сурумейката“ и гигантските морски червеи, но и те се оказаха безполезни. Лазерите унищожиха снарядите и харпуните, както се справиха и с вашите ракети. Разбира се, бяхме чудесна мишена за бомбите на Небесния господар. Взривиха камерите за регулиране на дълбочината и комплексът потъна. Аз съм един от малцината оцелели. Хванаха ме и оттогава съм тук.
— От три години, така ли?
— Точно така, от три години. А ми изглеждат тридесет. Но поне едно нещо зная твърдо — няма да прекарам още три години в този хвърчащ зверилник.
„Вярно е“, съгласи се тя, защото се сети за бомбата в джоба на дрехата си. Побърза да попита:
— Колко време живя в този плаващ град?
— Откакто съм се родил. Почти два века.