Очите й се разтвориха широко от изненада.
— Но значи…
— Да — каза той. — Почти в края на живота си съм. По моето броене съм на сто и осемдесет години. А това означава, както и ти се канеше да отбележиш, че ми остават двайсетина плюс-минус пет. Онези, които са ни променяли генетичните програми, добре са се сетили за тази петгодишна несигурност. Би било проява на твърде лош вкус, ако знаехме точно деня на собственото си генетично самоунищожение, пък било то и сравнително безболезнено.
— Никога не съм срещала толкова стар човек — Джан го оглеждаше с някакво ново любопитство.
— Не си ли? Ами, не е възможно — той явно се озадачи. — Сигурно в твоя град някои хора са стигали до крайната възраст.
— Не. Сега вече не. Аведон е… беше… една от най-възрастните. Доста над стоте. Но майка ми казваше, че когато била младо момиче, мнозина в Минерва достигали деня на Сбогуването.
Той направи гримаса.
— Само вие в Минерва сте могли да го наречете така. Предполагам, че това е още един признак на промените напоследък, щом вашите хора не са достигали определения им живот. Условията долу стават все по-сурови и нараства процентът на фаталните инциденти. Но и тук не съм срещал някой на моята възраст. Може би при Аристократите е друго. Сигурен съм, че избягват рисковете, ако могат, и затова мнозина оцеляват до края.
Тя го гледаше замислено.
— Затова знаеш толкова много неща за старите времена, защото и ти си стар.
Той се разсмя.
— Не съм толкова стар. Не, просто историята ми е любимо занимание. В комплекса имахме добре уредена библиотека от електронни записи. И предостатъчно време за самообразование. Животът там беше наистина сигурен и не се отличаваше с нищо особено. Допреди тридесетина години, когато натрупването на тези генетични говна премина критичната маса и изведнъж се оказахме в супа от главоноги, мутирали водорасли и онези скапани морски червеи…
Той спря, взе манерката и я надигна за дълга глътка, сякаш искаше да преглътне кислоча от спомените си. Пак се усмихваше, когато постави манерката на мястото й.
— Учуден съм, че според тебе зная „толкова много“ за старите времена. Бях си създал впечатлението, че за тебе всичко, казано от мен, е само глупост и безсмислица.
Тя не се хвана на уловката. Вместо това рече:
— Не се ли тревожиш? Толкова си близо до деня на… на… сбогуването?
— Случва се — призна той. — Но не често. Поне засега. Сигурно ще бъде по-различно след десетина години, ако изобщо преживея и тях. Тогава ще започна да псувам гадните политици от двайсет и първия век и техния закон за двестате години. Само като си помислиш, държали сме в ръцете си тайната на безсмъртието и нищо не сме направили… Истинска лудост. Вече всичко е загубено.
Лицето й ясно показваше степента на недоверието.
— Наистина ли сме могли да станем безсмъртни?
— Абсолютно. По същия път, по който продължителността на човешкия живот е била увеличена от около седемдесет до двеста години. Използва се същият механизъм — генетично се предотвратява клетъчната зрялост. Открили тайната при изследванията върху рака. За разлика от нормалните клетки, които обикновено умират след петдесетина деления, раковите клетки са безсмъртни. Могат да се делят вечно, защото никога не достигат зрелостта, и затова молекулярните часовници в техните ядра не се събуждат. Установили точно гените, отговарящи за този механизъм, и вече било възможно да се приложат промените и към нормални клетки. Но вместо да ги направят безсмъртни, само забавили настъпването на зрелостта.
— А станал ли е някой изобщо безсмъртен?
— О, разбира се. Доста хора се подложили на необходимите генетични промени. Богатите и тези с голяма власт. Струвало е страшно скъпо, защото било абсолютно забранено от международните закони. И наказанията за всички замесени били наистина сурови. Но, естествено, мнозина били готови да поемат риска.
— Значи може би още има живи безсмъртни?
— Не. Които преживели Генетичните войни, били избити по време на последвалите пречиствания. Тъй като подпалвачите на Генетичните войни и безсмъртните почти съвпадали, тълпите убивали по две птици с една тояга.
— С тояга?
— По това време имало такова увлечение — забивали дървени тояги в сърцата на заподозрените безсмъртни. Това май идва от преданията за вампирите. Както могло да се очаква, доста хора умрели по същия начин, а може би нямали нищо общо с безсмъртните. Объркани времена били.
Чу се силен звънец. Майлоу се намръщи и започна да прибира остатъците от храната.
— Това е сигналът. Време е да се захващаме за работа. Но първо май ще имаме малка разправия с Бени и другите надзиратели. — Той й подаде ръка и я издърпа да стане. — Ти само стой плътно до мен и ме остави аз да говоря.