Притъмняваше след всяка нейна крачка. Само редовно използваните места имаха осветление. Тя спря и се сниши, като се ослушваше. Чуваше отдалечаващите се гласове на робите. После настъпи тишина, нарушавана само от скърцането на двата корпуса. Тя продължи. Вървеше към едната страна и скоро наклонът под краката й нарастна. Накрая трябваше да спре от страх да не се плъзне надолу и да се пребие в тъмнината. Задъхана, тя се хвана за някакъв прът. Тогава чу далечен вик. Беше нейното име. Вече я търсеха.
Не знаеше колко дълго е чакала в почти непрогледния мрак. В един момент някой от търсещите сякаш дойде съвсем наблизо. Или поне гласът му се чуваше съвсем ясно, когато я викаше по име. Сигурна беше, че е Майлоу. Ако някой я открие, ще е той. Може би магьосническата му сила позволява и да вижда в тъмното…
Но Майлоу не я намери и когато всичко утихна, тя сметна, че е изпълнила първата част от своя план. Пак тръгна напред, като опипваше пътя. Върна се за малко по стъпките си, стигна до по-равно място и се опита да се насочи към носа.
Вече не знаеше къде е. Трябваше да открие предния люк, за да се ориентира. Надяваше се да е поела в правилната посока. С облекчение видя светлини пред себе си, но веднага се стресна от слабото ехо на гласове. Продължи нататък на четири крака. Наистина беше стигнала обратно до люка, но групичка Небесни войни седяха наоколо със свалени шлемове.
Джан си помисли дали не са останали, за да я търсят, но после се сети — на пост са заради Хазини.
След като определи точно положението си, тя отново потъна в тъмнината. Движеше се успоредно на пътеката между люка и мястото, от което се изкачваше стъклената кутия. Искаше да стигне до един от входовете към мрежата от преходи и стълби под вътрешния корпус, позволяващи да се наблюдава състоянието на мембраните на газовите секции. Когато Майлоу й спомена за тях преди два-три дни, и й посочи един от входовете, тя реши, че е намерила идеалното място, където да възпламени бомбата.
Досега смяташе да използва най-близкия до люка вход, но заради войните трябваше да отиде до много по-отдалечен.
Най-накрая Джан прецени, че разстоянието между нея и войните е достатъчно и вдигна тънкия кръгъл капак. Къса стълба водеше надолу. Тя се спусна по нея. Поне инспекционните тунели бяха добре осветени от чудноватите „студени“ лампи, които според Майлоу съдържаха живи клетки. Затвори капака след себе си и се запромъква по тунела, приведена, за да не си удари главата в тавана. Стените на тунела всъщност бяха самата мембрана на необятната газова секция. Джан пълзеше по горния й край като някакво дребно насекомо. Стомахът й се присвиваше от мисълта за хилядата фута празнота под нея, от която я отделяха само тънката метална мрежа на преходите и притисната към тях мембрана.
Спря. Нямаше смисъл да върви нататък. Тя свали дрехата си, разкрачи се и извади бомбата от влагалището си. По-сигурно беше пак да я скрие в себе си, след като Майлоу, без да иска, я предупреди за внезапните проверки на Небесните войни за това дали някой не се опитва да пренесе в забранената зона огнеопасни предмети. Разбира се, биха могли и да не познаят за какво може да се използва точно този предмет, но тя не си позволи да рискува. Но през последните четири дни проверки нямаше, а и сега това вече беше без значение.
Джан разгъна парцала и се вторачи в устройството. Помнеше думите на майка си — трябваше да завърти горния край по посока на стрелката. Колко е просто. После ще го пъхне между мрежата и повърхността на мембраната. Научи от Майлоу, че мембраната на газовите клетки е изключително здрава (както всички съставни части на Небесния господар, изработени в онази невероятна фабрика в небето), но не се съмняваше — съдържанието на бомбата ще успее да я прегори. А от другата страна чакаха милионите кубически футове водород…
Пое си дъх на пресекулки, сграбчи здраво цилиндъра в лявата си ръка и се приготви да завърти горния му край с дясната.
Не можеше.
Опитваше се. Отново и отново. Сълзите се смесваха с потта, заливаща бузите й, но просто не успяваше да подчини ръката си на желанието. Не би могла да завърти края на цилиндъра и да причини смъртта на всички хора, които живееха в „Господаря Панглот“, колкото и да ги мразеше. Е да, нямаше угризения, когато изстрелваха ракетите срещу Небесния господар от покрива на таверната, но не беше същото. Онова беше война, война за оцеляване. И тя не беше сама.