Не можеше да не мисли и за Майлоу. Никак не го харесваше, може би е и магьосник, но му дължеше живота си. Не беше честно, че изобщо не го предупреди за плановете си. Мислеше си дали да направи това, но нали той би я спрял.
Оставаше и самата тя. Не искаше да умре.
Джан наведе глава и заплака с глас. Изменяше на майка си. На Алза. На Минерва…
След малко се изправи, облече се и прибра бомбата в един от джобовете. Трябваше някак да се избави от нея. Може да се възползва от въздушната помпа в тоалетната. Джан вървеше назад към капака на входа и се опитваше да измисли някакво обяснение за изчезването си. Ако каже, че се е върнала да вземе нещо забравено и се е загубила…
Изкатери се по стълбата. Ами сега, попита се почти с безразличие. Да отиде и да се предаде на войните до люка? Не, още не искаше да вижда никого. Искаше да бъде сама. Ще отиде при горната спирка на стъклената клетка и ще чака другите да дойдат за следващата смяна. Нямаше представа след колко часа ще стане, но беше толкова потисната, че времето никак не я интересуваше.
Проблясъкът на червена светлина в мрака пред нея я отвлече от болезнените размишления. Джан смръщи вежди, не разбираше какво става. Дали инженерите поправят нещо? Но нали тогава целият район наоколо би бил добре осветен. Тя се приближи, без да внимава дали ще вдига шум и дали ще я забележат. Не й пукаше. Съскащ звук придружаваше светлината. После видя хвърчащи искри. Искри. Внезапно разбра какво означава това. Някой използваше открит пламък в забранената зона. Ако някъде изтича водород…
Светлината избухна и в широкото червено кълбо тя различи приведена фигура. Не беше с човешки очертания.
Джан се оказа на не повече от двайсетина фута от проблясващата светлина. Започна да отстъпва назад, вече се стараеше да не наруши тишината.
Дрънчене. Удари се в крепежен прът, ехото й се стори ужасно гръмко. След миг червената светлина изчезна. Тя се обърна и побягна. Изневиделица я пресрещна ново препятствие, тя отскочи и падна. Лежеше и се ослушваше за звук от стъпки. Не ги чу, но наближаваше някакво странно шумолене. Идваше от тавана.
Тя стана и се втурна с протегната напред ръка, за да се предпази. Знаеше съвсем сигурно какво я преследва. Хазини. Може би не един. Краткият оглед на това нещо я убеди твърдо, че срещата с Хазини е истинско нещастие.
Пред нея се виждаше светлина. Джан наближи тясната осветена ивица. Реши какво да направи. Щом стигне пътеката, ще завие наляво към люка, където чакаха войните.
Нещо скочи от тавана. Тя замръзна на място. Беше дълго към девет фута. Тялото му се състоеше от отделни сегменти. Прозрачни криле висяха сгънати отстрани. Имаше шест крайника. Стоеше изправено на задните два. Един от предните стискаше обемист мъждукащ предмет. Други два се стрелнаха напред. Сграбчиха я за ръката близо до рамото и за глезена. Тя изкрещя, острите като бръснач нокти се впиха в плътта й. От дърпането загуби равновесие и падна по гръб. Съществото се извиси над нея, държеше я здраво. Усещаше как кръвта й се стича по ръката и глезена. Изкрещя пак, когато Хазини наведе глава към нея и тя я видя по-ясно. Сякаш бе кръстоска от главите на кон и на комар. Вместо уши, космати антени се издигаха иззад очите, които гледаха прекалено умно, за да принадлежат на насекомо. Цветът му беше смесица между черно и сиво, кичури твърда четина стърчаха тук-там.
Джан се бореше, но без никакъв успех. Главата се привеждаше все по-ниско и Джан се задави от облъхналата я смрад на чудовището. През сълзите в очите си видя как „устата“ му се разцепи на три и от нея се показа тръба. Около ръба сякаш бяха наредени зъбци на трион. Цялата тръба бавно се въртеше.
„Мъртва съм, каза си Джан, макар да се дърпаше бясно. Това е наказание от Майката богиня, задето не отмъстих за Минерва…“
Въртящата се тръба излизаше все по-напред от устата. По зъбите блестеше някаква течност. Джан не се чудеше дали е отрова или вещество за храносмилане. Каквото и да направеше с нея съществото, краят щеше да бъде един и същ. Тогава си спомни за бомбата. Със свободната си ръка я измъкна от джоба, стисна със зъби края и го завъртя рязко. Чу се твърдо изщракване. После с истерична сила я напъха в приближаващата тръба. Главата на Хазини се метна назад, разтърси се в усилия да се отърве от нечаканата запушалка. Безмълвен писък отекваше в Джан: „Тридесет секунди!“
Съществото все по-трескаво се опитваше да махне бомбата. Сграбчи тръбата със свободната си ръка или лапа. Изтърва предмета, който стискаше. После пусна рамото на Джан и вече се мъчеше да прочисти тръбата с три от крайниците си. Но четвъртият все още не пускаше нейния глезен.