Сирай почтително склони глава пред Мари Ан и каза с мекия си приятен глас:
— Господарке, принц Мажид би желал да знае дали Вие и гостенката сте готови. Той чака в салона.
— Мила Сирай, след малко ще се присъединим към него — каза й Мари Ан.
Докато Сирай излизаше, Мари Ан нервно оправи излязъл изпод тиарата кичур коса на Джан.
— Наближава моментът на славата за тебе — каза тя сякаш останала без дъх. — Сигурно си много развълнувана.
— О, много — потвърди Джан и се усмихна на отражението на Мари Ан в огледалото.
Принц Мажид, висшият камерхер на „Господаря Панглот“, изглеждаше на Джан все така нелепо, както и в деня на пленяването й. С впития в дългите му и малко кльощави крака клин на червени и оранжеви райета и в широката куртка с ръкави като балони той напомняше някаква рядка птица. Тя едва сдържаше смеха си, колчем погледнеше яркозеления кожен предпазител на половите му органи. Щом се сетеше за името на тази принадлежност — „намордник“, й ставаше още по-трудно да не се разкиска.
Когато те влязоха в салона, той стоеше до един от прозорците с гръб към тях. Обърна се и произнесе с обичайния си пронизителен глас:
— А, ето ви и вас най-сетне.
Като чоплеше острата си брадичка с пръстите на едната ръка, а с другата, хванал дръжката на церемониалната сабя, той демонстративно обикаляше, оглеждаше Джан и странно пръхтеше с носа си. Тя си мислеше колко лесно би било да го хване за гръкляна, да измъкне сабята му и да я забие в сърцето му. Но освен мимолетно удовлетворение не би постигнала нищо друго, затова се задоволи с великолепната гледка, която се откриваше през редицата наклонени навън прозорци. Те заемаха цяла стена от салона. Слънцето залязваше зад далечна планинска верига и оцветяваше облаците в огнено червено.
— Е, мисля че изглежда задоволително — неохотно каза Принц Мажид.
— О, Филус, но тя е направо прекрасна! — викна Мари Ан с вкопчени една в друга длани.
— Да, за амазонка има приличен вид — натърти той. — А сега да вървим. Не бива да караме Принц Каспар да ни чака.
— Искаш да кажеш лейди Джейн — забеляза тя с гримаса.
Принц Мажид я изгледа втренчено и Мари Ан видимо се сви под тежестта на погледа му. Докато вървеше зад тях по широкия, покрит с килими коридор, Джан промълви несигурно:
— Принц Мажид, ами аз си мислех, че ще срещна самия господар Панглот тази вечер…
Той въздъхна пресилено и каза със снизхождение:
— Няма господар Панглот, момиче.
Беше четвъртото или петото поред пробуждане.
— Какво ми правиш? — попита Джан, след като изплува от дълбокия кладенец на съня. Майлоу се беше надвесил над нея.
— Успокой се. Само сменям превръзката, това е всичко. Бих ти още една инжекция от блокиращия болката хормон и няма да усетиш почти нищо.
— Искам да видя — опита се да надигне главата си.
— Не те съветвам.
Но тя имаше повече сили и успя да погледне голото си тяло.
— О, Майко богиньо — въздъхна Джан и отпусна глава на твърдата възглавница.
Видя рана с разкъсани краища, спускаща се между гърдите й чак до корема. Съшита беше с груби черни конци, като че иглата е била в ръцете на разтреперан пияница. Джан бе убедена, че ако кихне или направи рязко движение, конците ще се скъсат и тялото й просто ще се разтвори, разпилявайки вътрешностите.
— Майко богиньо — промърмори отново и здраво стисна клепачи. Опитваше се да диша съвсем леко.
— Не е толкова страшно, колкото изглежда — каза Майлоу.
Думите му изобщо не я утешиха.
— Остави ме да си умра на спокойствие.
— Сериозно ти говоря. Оздравяваш бързо и това трябваше да се очаква. Можем да махнем конците след няколко дни.
— Не! — извика тя в паника. — Само тези конци не ми дават да се разпадна!
Звънливият смях на Майлоу й се стори доста неприятен.
Но той беше прав. След три дни Джан бе достатъчно силна, за да стане от леглото и с помощта на Майлоу да отиде до тоалетната. Можеше вече и да се откаже от силните бульони, с които той я поеше, и да се храни нормално.
Радваше се, че поне от време на време се движи без помощ, защото се отвращаваше от пълната си зависимост от Майлоу и от принудителната интимност. Обаче трябваше да признае, че той по никакъв начин не се възползва от положението и се оказа наистина умел санитар. Но дългът на Джан ставаше все по-тежък и това не й се нравеше. Все някога трябваше да се разплати, а цената бе непоносима.