Но засега му беше благодарна, че й прави компания, докато тя лежеше и се възстановяваше. Бяха го освободили от работа, за да се грижи за нея. Заповедта идваше от Аристократите, не от Баниън, Майлоу не забрави да изтъкне това.
— За тях ти си темата на деня. Може би ще успеем да извлечем полза от положението.
На петия ден Майлоу обяви, че е достатъчно оздравяла и реши да махне конците. Блокиращият болката хормон беше свършил и Джан доста зле преживя следващите минути. Затвори очи и захапа ръката си, за да не вика.
Стори й се, че минаха часове, преди Майлоу да съобщи:
— Готово.
Тя надигна глава и погледна. Дългата рана се беше променила неузнаваемо за няколко дни. И сега беше червена и грозна, но изглеждаше като обикновено повърхностно порязване. Раните на глезена и рамото също бяха заздравели.
— Благодаря ти — каза тя.
— Беше удоволствие за мен — отвърна той с някак закачлив тон.
Джан се сети, че ръката му все още е на лявото й бедро. Лежеше гола под погледа му. Бутна ръката му настрана и бързешком се покри до брадичката с тънкото одеяло.
Майлоу се наслаждаваше на нейното объркване.
— Сега, щом си се отказала да взривяваш „Господаря Панглот“ и мен заедно с него, не виждам защо да не изпълниш и твоята част от малкото ни споразумение. Можеш ли?
След дълго мълчание тя тихо пророни:
— Не…
— Добре. Щом оздравееш напълно, ще очаквам доброволното ти съдействие — той стана от леглото. — Опитай се да поспиш още. Отивам до селото да купя храна. Няма да се бавя.
Джан не можа веднага да се унесе и след като заспа, сънят й бе неспокоен. Когато се събуди, тромавото и пъхтящо туловище на Гилдмайстор Баниън стоеше до нея.
Глава петнадесета
За сметка на всички останали обитатели на „Господаря Панглот“ Аристократите си позволяваха лукса на широките пространства. Джан видя това веднага, щом попадна в тяхната част на въздушния кораб, но и последните съмнения се изпариха с влизането в „Големия салон“. Залата се оказа неимоверно обширна. Беше дълга стотици футове и също толкова широка в основата. Джан разбра, че се намира в носа на Небесния господар. Може би не много под най-предната му точка. Две редици високи прозорци, значително превъзхождащи тези в апартамента на Мажид, се сливаха в широка дъга в далечния край на залата. Бели облаци прелитаха на кълба край прозорците.
Сигурно повече от триста души изпълваха залата, но тя въобще не изглеждаше претъпкана. Ако съдеше по облеклото им, повечето бяха Аристократи, но имаше и много слуги и роби, които разнасяха подноси с напитки и храна. Застанала на върха на късата стълба между принц Мажид и Мари Ан, тя пак усети колко нереално е ставащото. Усещането стана по-силно, когато тълпата долу се обърна към нея и всички се смълчаха.
После някой започна да пляска с ръце и не след дълго всички, освен слугите, го последваха. Джан стреснато осъзна, че ръкопляскат на нея.
Принц Мажид докосна лакътя й, подсещаше я да върви напред. Тя тръгна надолу по стъпалата, придружена от другите двама. Когато стъпиха на пода, приветстващите я Аристократи се разделиха на две и между тях се откри широка пътека до другия край на залата. Пред срещната точка на прозорците имаше малко възвишение. Там седяха двама — жена и мъж. Джан знаеше кои са. Мъжът беше Принц Каспар. А жената — неговата майка лейди Джейн. Джан смяташе, че те са върховните властители на Небесния господар. Изненадата беше, когато научи, че не съществува Господар Панглот. Но някога имало, даже неколцина. Но от оскъдните парчета информация, неохотно процедени от принц Мажид по пътя към „Големия салон“, излизаше, че династията Панглот била пометена преди векове от съперничеща фамилия Аристократи. Тя се замисли дали и днешните Аристократи са склонни към междуособици за заграбване на властта.
Преминаха покрай ръкопляскащите Аристократи: Джан, принц Мажид и Мари Ан — на една стъпка зад нея. Принц Каспар се оказа много по-млад, отколкото Джан си представяше. Нищо повече от младок, би трябвало да е на нейната възраст или още по-малък. И както отбеляза пробуденото й любопитство, беше най-красивият мъж, когото бе срещала досега. Дългото ъгловато лице се открояваше в рамката на пусната по раменете черна коса, гладката кожа изглеждаше съвсем бяла, а за кафявите му очи не намираше друга дума освен „грамадни“.
Лейди Джейн, седнала по-назад на възвишението, беше по-възрастно подобие на сина си. Имаше същото продълговато красиво лице с приятно очертани скули и бяла кожа, но очите й не бяха кафяви, а сини. И за разлика от очите на сина, бяха ледени.