Джан спря да диша.
— Мислиш си… мислиш си, че насила те карам да правиш секс с мен ли?
— Не е ли така?
— Не! Разбира се, не! — На Джан й притъмня от предположението на Сирай. — Надявах се и ти да искаш.
— Аз не съм от Минерва, Джан — тихичко й припомни Сирай.
Джан едва сега разбра какво е станало. Закри устата си с ръка.
— Олеле, такава каша. Искам да кажа, аз само… — тя съвсем се обърка. — Не харесваш жени, нали? Тоест, не спиш ли с жени?
— Спя с жени. Когато ми се налага. И откакто обслужвам Аристократите, преспала съм с доста жени. И с доста от мъжете.
— Значи те принуждават!
Сирай сви рамене.
— Нека да го кажем така — нямам избор. Освен ако искам пак да бъда обикновена робиня. Но тук поне се живее по-добре.
Джан не знаеше какво да каже. Всичко в нея се оплете. Все още беше объркана и обидена, и се гневеше от положението на Сирай. И все още беше сексуално възбудена. Каза бързо:
— Моля те, облечи си нощницата. Съжалявам, нищо не съм разбрала.
— Всичко е наред — отвърна Сирай.
Тя се наведе за нощницата. Когато я облече и я опъна, Джан каза:
— Все пак постой, моля те, нека да си поговорим. Но, само ако искаш, като приятелки. Не си мисли, че ти налагам някакво задължение.
Сирай я погледна изпитателно и се усмихна.
— Ще се радвам да остана още малко, като твоя приятелка. — Тя пак седна на леглото до Джан.
— Сирай, откога си в „Господаря Панглот“?
— От три години. Живеех в морето. В плаващ комплекс. Знаеш ли какво е това?
— Ами да. Робът, с който, хъм, се сприятелих… той също живял в такова място. Казва, че било като плаващ град — хрумна й нещо. — Може и двамата да сте живели в един и същ! Познаваш ли мъж на име Майлоу?
Със споменаването на името му лицето на Сирай помрачня.
— Майлоу ли? С него ли си се сприятелила?
— Да. Значи го познаваш? Чудноват човек, но ми спаси живота. Неведнъж, както си мисля.
— Познавам Майлоу, даже твърде добре — каза леко озъбената Сирай. — И никак не го обичам. Заради него загина и нашият морски комплекс. Накрая успя да убеди съвета, че било по-добре да се преместим близо до брега. Вярно, условията в открития океан се бяха влошили, но можехме да оцелеем там още много, много години. Не ме питай какво е искал всъщност, но откакто се появи в комплекса, все настояваше да се приближим до сушата.
Джан не разбра.
— Откакто се появи ли? Каза ми, че се е родил във вашия плаващ град.
— Това ли ти каза? — Сирай завъртя глава. — Не. Появи се десетина години, преди да ни потопи „Господарят Панглот“. Беше в някаква плаваща капсула от непознат за нас тип. Беше запечатана и в нея много трудно можеше да се проникне. Освен него вътре имаше три трупа. Бяха мъртви от седмици. Майлоу се намираше в дълбока кома и очаквахме, че няма да го бъде още дълго, но той внезапно дойде на себе си.
Джан направи кисела гримаса.
— Защо ли пък му е трябвало да ме лъже? Не разбирам…
— Уверявам те, не е лесно да разбереш Майлоу — каза Сирай. — Никой не го харесваше, но той знаеше толкова много неща, особено за машините и електрониката, затова беше добре дошъл при нас. А ни подмами към гибел. Загубих всичко. Родителите си. Съпруга си…
— Преживели сме едно и също — каза Джан съчувствено.
Прииска й се да докосне Сирай, но не й се стори разумно. Мислите й се върнаха към Майлоу.
— Той ми разказа най-различни неща. Чудя се колко ли от тях също са лъжи.
— Какви неща?
— О, за миналото. За ранната история. За Генетичните войни и другите събития. Бил научил от вашите исторически машини, били сте имали такива.
Сирай пак поклати глава.
— И това е лъжа. В библиотеката имахме всичко на всичко няколко технически справочника и романи, записани на лента и няколко холографски художествени филма. И нищо по история.
Джан се канеше да попита какво означават „романите“ и „холографските филми“, но се сети за още нещо, беше ужасно.
— Каза ми и друго… Поне за това трябва да ми кажеш, че не ме е излъгал…
Сирай я гледаше неспокойно.
— Какво ти е? Изведнъж пребледня.
— Майлоу каза, че моят град е бил само част от Минерва — побърза да каже Джан. — Имало други, за които не съм знаела… досущ като нашия град. Казал ми е истината, нали?
Очите й се взираха с молба в Сирай. Но Сирай не вдигаше поглед от ръцете си, преплетени в скута й.
— Съжалявам, Джан — почти прошепна тя. — Не съм чувала за други оцелели части от Минерва. Вашият град беше единствен.
Джан рязко вдиша, после въздухът излезе от нея в късо хълцащо ридание. Разтрепера се. Толкова важно беше, че Минерва все още съществува някъде другаде. Даваше й сили да живее, знаеше, че други от нейния народ няма да позволят да угасне духът на Минерва. А сега…