Сега отново трябваше да се изправи пред ужаса — тя е единствената жена, оцеляла от Минерва. Тялото й се тресеше от плач. Можеше ли да понесе това?
Смътно усети ръцете на Сирай, люлееше я нежно напред-назад.
— Хайде, Джан, успокой се — нашепваше Сирай в ухото й. — Всичко ще се оправи. Исусе, та тя е още дете…
Джан отчаяно се вкопчи в нея. Още дълго хълцането й не затихваше и тя не пускаше Сирай. Накрая Сирай каза:
— Джан, сега е най-добре да си легнеш.
Джан тъжно се дръпна. Не желаеше да остава сама, но можеше ли да поиска повече от Сирай? Гледаше я как оправя леглото и послушно се вмъкна в него, щом Сирай я накара. Но неочаквано Сирай легна до нея.
— Какво… — започна тя, но Сирай сложи два пръста на устните й.
— Мълчи. Правя каквото желая да направя. Като приятелка. Добре ли е?
Джан се усмихна.
— Добре е.
— Стига приказки — каза Сирай и я прегърна.
Облегнат на високия парапет, Майлоу гледаше безкрайната пустош, над която се носеше въздушният кораб. Огледа се, когато Джан излезе на тясната открита наблюдателна площадка. Тук се бяха уговорили да се срещат. Той се усмихна, очите му шареха по нея от горе до долу.
— Отиват ти тези изискани дрехи — отбеляза весело.
— Това е най-простата рокля, която открих — отвърна тя студено.
Носеше дълга права рокля в сиво и черно, а под нея, въпреки протестите на Мари Ан — нищо. Не понасяше стягащото бельо и си науми да го слага само при официалните събирания.
Майлоу се взря с явно възхищение в изрязаното деколте.
— Добре зараства. Белегът почти не се вижда.
Тя скръсти ръце на гърдите си.
— И как мина снощи? Блесна ли пред обществото? Срещна ли се с Господаря Панглот? — разпитваше той.
— Майлоу, нашето споразумение беше дотук. Не знам какво искаш, но няма да ти помогна да си го вземеш. Изобщо не искам да те виждам. Нито пък ми се говори с тебе. И само за това дойдох днес, нямам друго да ти казвам.
Той се учуди.
— Ама какво ти става? Какво се е случило снощи?
— Научих как си ме лъгал. Не съществуват никакви други части от Минерва. Само моята е била останала. И нея вече я няма. Всичките ти приказки са лъжи.
Майлоу сви рамене.
— Изглеждаше най-доброто, което можех да направя за тебе в онези дни.
— Какво изглеждало? — тя не вярваше на ушите си.
— Емоционално ти беше твърде зле. Почти губеше желанието за живот. Нещо трябваше да те съживи, да ти даде надежда и тъй нататък. И затова измислих „лечебната лъжа“, както я наричат. Трябва да признаеш, че постигнах успех.
Джан сви юмруци. Искаше да размаже това лице с наглото му самоуверено изражение.
— Копеле мръсно, знаеш ли какво ми направи!
— Каквото направих, беше за добро. Все още съм сигурен в това. И стига с тези глупости. Ще се придържаш към нашето споразумение. Казах ти какъв е залогът. Ако постигна целта си, и двамата получаваме свободата си и „Господарят Панглот“ попада под нашата власт.
Тя се изсмя горчиво.
— Май си въобразяваш, че вече ще ти вярвам за каквото и да било? Майко богиньо, може би за всичко си ме излъгал. За миналото, особено за твоето минало.
Той завъртя глава отрицателно.
— Не, кълна се, не съм те излъгал.
— Брей. Само дето Сирай не го потвърди.
В очите му се появи напрежение.
— Коя Сирай?
— Може и да не си спомняш. Живял си в същия плаващ град. Но тя поне добре те е запомнила. Май не те обича.
— Да, помня я — процеди той бавно. — Значи с нея си говорила?
— Станахме много близки приятелки. Разказа ми как са те намерили в капсула с три трупа, само десетина години преди да ви плени „Господарят Панглот“. Историйката доста се различава от онази, дето ми я разправяше.
Той въздъхна.
— Добре де, и в това те излъгах. Но само защото не би повярвала на истината, ако ти я кажех.
— И каква е тя? — недоверчиво попита тя.
— Тази капсула беше авариен спасителен модул. Излетя от космически кораб, който после се разби в морето.
— Какъв космически кораб?
— Устройство, приспособено да пътува през пространството. От планета на планета. А този идваше от планетата Марс.
— Марс? — тя изтръпна.
Той посочи нагоре.
— Марс. Не си ли чувала за планетата Марс?
— Разбира се, чувала съм. Искаш да ми кажеш…
— Точно това искам да ти кажа. Идвам от Марс.
ЧАСТ ВТОРА
АРОМАТНИЯТ БРИЗ
Глава шестнадесета
Джан се наведе над принц Каспар и игриво погъделичка голата му гръд с кичур от своята вече дълга коса.
— Моля Ви, господарю и повелителю мой, време е да ставате.