— Слухът ми не е по-слаб от нощното ми зрение. Усъвършенствани звукови възприятия. Нещастното котенце вдигаше такъв шум сред тези изродени гъбички, че би заглушило кибероид, търкалящ се надолу по стълбата. Хайде, трябва да си намерим някакъв подслон. Безсмислено е да тръгваме към града през нощта. Би могла да попаднеш на камшично дърво.
Тя усети ръката му на китката си и се остави да я води в непрогледния мрак. Трудно си проправяха път през гъбичките. Приличаше на джапане в езеро от гъста течност, болките в краката на Джан се усилваха.
— Къде отиваме? — попита тя.
— Търся подходящо дърво. Благодарение на гъбичките повечето наоколо са мъртви и прогнили.
Тя си спомни подхвърлените думи за камшичните дървета и каза нервно:
— Достатъчно добре ли виждаш, за да не се блъснем в камшично дърво?
— Да се надяваме — изхили се Майлоу.
На Джан това не й се стори забавно. Камшичните дървета бяха известни с умението си да заблуждават. Така наподобяваха други видове, че ставаше невъзможно да ги различиш. Докато приличащите на камшици пипала пронижеха въздуха към жертвата с лош късмет, после я влачеха към дънера, от който вече се подаваха големите шипове. Те се забиваха в тялото и изсмукваха всичко от него.
— Как са се появили камшичните дървета? — попита тя Майлоу.
— Като повечето неща тук в пустошта. Проектирани са от генинженерите.
— Но защо! Защо някой съзнателно би поискал да създаде такъв ужас?
Майлоу се разсмя.
— Майката богиня е създала човека, нали?
— Знам, че не вярваш в Майката богиня. Подиграваш ми се.
— Вярно. Но да отговоря на въпроса ти. Камшичните дървета бяха създадени от генинженери, работещи за много богат човек на име Планъс. Искаше нещо ново, което да отпъжда нарушителите, незаконно проникващи в огромните му имения. Камшичните дървета всъщност не са дървета. Те са хибрид между животно и растение. Нито едното, нито другото — той се запъна и добави. — Като мен.
— Какво като тебе? — каза озадачената Джан.
— Точно така. Нито едното, нито другото — в гласа му се промъкна горчивина. — Една личност ми каза това преди много време. Не й повярвах. Но какво ме интересува, по дяволите, нали оцелявам и само това е важно. Всичко се върти около това.
Джан не разбра за какво говори и не се опита да каже нещо. Той обаче продължи, говореше повече на себе си, отколкото на нея:
— Оцеляването. Основата на всичко, но и основната загадка. Защо сложните молекули са развили способността да се размножават? Това ли е неизбежният резултат от природните химически процеси? Неизбежният резултат от вътрешното, химическото желание на материята да пребъде в една математически хармонична форма… — Майлоу здраво стисна ръката й. — Виж!
— Къде да гледам? — неспокойно попита Джан. — Нали знаеш, че нищо не виждам.
— Нагоре, глупачко. Погледни към небето.
Тя вдигна очи и видя купчина светлини, движещи се над тях.
— „Господарят Панглот“! — задъха се Джан.
— Или „Ароматният бриз“. Военачалникът явно не се предава лесно. Сърцето му страстно желае да си получи блестящия новичък Небесен ангел.
Както гледаха, от тъмното туловище на въздушния кораб надолу се заби лъч силна бяла светлина. Докосна земята на стотина крачки пред тях, осветявайки призрачните очертания на удушени от гъбичките дървета и огромните израстъци на други гъбички. После лъчът се замята в различни посоки.
— Размърдай се, ела насам — настоя Майлоу, като дърпаше Джан към нещо, наподобяващо гигантска печурка.
Свиха се под приведената шапка на израстъка. Лъчът пълзеше към тях.
— Сега не шавай… даже мускулче да не ти трепне — каза Майлоу.
Джан също горещо желаеше да стои неподвижно… докато нещо гадно и лигаво тупна на врата й. Тя извика стреснато и обърна глава. По рамото й пълзеше дебел бял червей. Още един падна на врата й, тя запищя и скочи.
— Недей… — започна Майлоу, но беше късно.
От допира шапката на гъбата се взриви на прах, нищо не ги предпазваше от бързо приближаващия светлинен лъч.
— Тъпа кучка! — изрева Майлоу, пресегна се и я дръпна до себе си. — Лягай по лице!
Но Джан видя покритата с големи гърчещи се червеи земя. Очевидно досега бяха в шапката на гъбата, може би се хранеха с нея.
— О, Майко богиньо… — изплака Джан и пак се опита да стане, но Майлоу натисна лицето й в лиготията.
— Не мърдай или ще те убия — изсъска той…
Тя усещаше как червеите мърдат под нея, смачкани от тежестта на тялото й. Жлъчката се качи в гърлото й…
Лъчът се мяташе по дърветата точно към тях. Нямаха шанс да се измъкнат. Беше само на петдесетина фута, когато чуха остър вик и лъчът освети нещо на два крака. Не беше подобно на човек. Джан видя влечуго от тези, които ходеха на два крака. Беше от по-дребните видове.