— Добре, вече съм готов — казваше пилотът на хеликоптера. — Можете да се доближите, когато пожелаете. Но спрелият вертолет може да те доближи стряскащо бързо, също като облака. Също така знаехме, че горките момчета в хеликоптера не разпологат с парашути.
Мъчително, стъпка по стъпка, направихме този филм и свикнахме със самолетите. Повечето от пилотите се справяха блестящо с набирането на височина от двеста фута за една минута, а в някои от дните изпробваха късмета си с бръснещ полет да разчистят ливадата от хангарите, направени от брезент. Спомням си паметните думи на Йон Хътчинсън „Трябва непрекъснато да си повтарям: Хътчинсън, това е чудесно, това е великолепно, ти пилотираш D-7! Защото ако не го правя, се чувствам като човек, който управлява един проклет грамаден аеростат“.
Четирите миниатюрни SE-5 не само бяха напрягани докрай, за да не изостават от другите самолети, те бяха насилвани отвъд предела на своите възможности. В един от полетите преследвах един триплан Фокър с камера, монтирана на фанара на моя мини SE. Не трябваше да изоставам от него, летях с 80 мили в час, изтръгнах 2650 оборота от двигателя при премигващ червен индикатор на 2500. 45 минути от 50-минутния полет прекарах на пълен дросел. Филмът, също както и участието във война, беше мисия, която трябваше да бъде изпълнена. Ако двигателят избухнеше, щеше да е лошо… в такъв случай трябваше някак си да се приземим и да сменим самолета.
Странно е, но човек свиква с този вид летене. Понякога, дори когато е над кулата на Хълма на гълъба, впримчен в турбуленция и изгубил контрол над машината, превъртайки се на 30 фута над земята, си мисли: „Ще спася машината. Тя ще се съвземе в последната секунда. През цялото време самолетът влива от силата на Чарлз Атлас7 в механизма си на управление, опитвайки да се съвземе“.
Срещнах един от ирландските летци, докато се разхождаше сам, забол китка изтравниче на ревера на немското си пилотско яке.
— Летиш твърде ниско? — казах аз, за да се пошегувам.
Лицето му посивя; въобще не се усмихна. „Справих се. Радвам се, че съм жив“.
Погълнах думите му с болезнено любопитство. Зелената китка на ревера му беше откъсната от подножието на Хълма на гълъба, беше я отнесъл с колесника на самолета си.
— Последното нещо, което си спомням, беше завихрянето на въздуха — в този момент виждах само земя. Затворих очите си и дръпнах лоста колкото е възможно по-силно. Ето сега съм тук.
Хората от екипа на филма, които са били на хълма, потвърдиха това същата вечер. Самолетът се превъртял и пикирал, профучавайки покрай площадката, ударил се в едната страна на хълма, отскочил и се върнал в небето. Камерата е била насочена в противоположната посока.
Един от самолетите в Уестън беше двуместен — Caudron 277 Luciole, който бе преведен на английски като „Пламтящия червей“. Той представляваше квадратен, тромав биплан с картечници Луис, кацнали на задната кабина, така че нямаше достатъчно място и за парашут. Хътчинсън, който току-що бе приземил тази машина, с неговата типична английска интонация ми каза следното:
— Това е един чудесен Luciole, но той никога няма да бъде добър самолет.
Замисляйки се над думите му, седнах на предното място, закопчах колана, стартирах машината и потеглих на мисия, в която трябваше да бъда свален от два Пфалца. Не особено приятна сцена. Бе твърде истинска.
Горкият Caudron почти не можеше да се отклони от пътя си — нещо така типично за повечето двуместни самолети от Първатата световна война. Той не може нито да завива, нито бързо да набира височина, нито да пикира — пилотите седят точно между двете крил, така че нямат видимост нито нагоре, нито надолу. Картечницата затваря гледката назад и пилотът вижда само това, което е останало: отрязък небе пред себе си, скрито зад решетка от коси подпори и жици, и малки късчета синева от двете страни.
Преди си мислех, че съм добре запознат с трудностите, които са изпитвали пилотите на тези самолети през 1917, но се оказа, че на практика не зная нищо. Те не са могли да се сражават, не са могли да побягнат, едва ли са разбирали, че ги атакуват до момента, в който техният малък ковчег от плат не е избухнел в пламъци. Нямали са парашути. Вероятно съм бил пилот на такъв самолет в друг живот, тъй като въпреки вярата в думите: „Това е само филм, Ричард, само един филм, за който правим снимки“, изпитах страх, когато двата Пфалца ме доближиха. Дулата на картечниците им избухнаха срещу мен, директорът крещеше: „ПУШЕК, ЛУСИ, ПУШЕК, ПУШЕК!“. Натиснах и двата бутона за изпускане на дим, свлякох се на седалката и спуснах Лусиол надолу със спираловидно пикиране на ниска скорост.