Трябва да ви кажа, че той не говореше такива неща преди.
— Това не е тяло — отвърнах твърдо, но не грубо. — Погледни датата на производство, ето тук. Швайцер 1–26, едноместен планер. Всички останали самолети на пистата са безмоторни самолети 1–26, ето го и Харис Хил, това тук е състезание. Дошли сме, за да победим, не забравяй това! Хайде да се захващаме за работа, ако нямаш нищо против.
Той не отвърна. Опита се да разхлаби примката на каишите и бързо и леко издърпа лоста за управление, както пианистът движи пръстите си в последния момент, преди концертът да е започнал.
Super Cub, самолетът, който щеше да ни тегли, се нагласи пред нас и двестафутово найлоново въже бе закрепено към самолета ни. Бяхме готови за излитане.
— Безпомощен. Няма нищо по-безпомощно от един планер, прикован за земята.
— Да-а — казах, — готов ли си?
— Да тръгваме.
Дадох сигнал на пилота пред нас. Къбът залази напред, въжето запълзя като змия и нашият тромав красив Швайцер тръгна напред.
Предният самолет даде газ и ние се понесохме… след секунди задействахме елероните, след това руля, и най-накрая хоризонталния стабилизатор. Дръпнах лоста назад и самолетът се издигна над пистата, само на няколко фута, за да улесни излитането на Къба. Вече летяхме, вятърът се втурна срещу нас, а лостът трептеше в ръцете ни.
— Родихме се — каза той спокойно. — Ето какво означава да се родиш.
Без да попита, той пое управлението на планера, и Швайцер се понесе несигурно с огромните си, дълги криле като малък делфин след теглещия ни самолет. Справяше се добре — не превъзходно, но не и чак толкова лошо. Бе умерено добър пилот, бих казал, с неголям опит.
Хълмът, който наричаха Харис Хил, се отдалечаваше под нас. Къбът зави, за да последва хребета на хълма — набра височина. Макар и да усещахме голямата височина, макар и да можехме още минута след излитането да се откъснем от въжето, ние продължавахме кротко да бъдем влачени, смятайки, че е мъдро да използваме тази помощ, докато можем.
— Забеляза ли — каза той, — докато напредваме, свързани чрез това въже със самолета пред нас, нашето летене прилича на израстването на малкото дете? Докато свикваш със съществуването, самолетът-майка те тегли, предпазва те от пропадане във въздушни ями и те издига високо нагоре. Извисяването в небето е като човешкия живот, не мислиш ли?
Въздъхнах. Продължаваше да говори така и пропускаше малките фини трикове, използвани във всяко състезание. Можехме да насочим самолета пред нас по необходимия курс, ако опънехме силно въжето, изнасяйки се вляво от опашката му. Можехме да спрем бързото му движение нагоре, издигайки се над него. Подобни трикове можеха да ни осигурят свободно движение още няколко стотици ярда, а това имаше значение в тази надпревара. Но той пренебрегваше тези възможности, нещата, които вече бях научил, и продължаваше да пи-лотира по своя си неумел начин.
— На децата така им е по-лесно — те продължават да бъдат теглени напред, в живота им няма напрежение, не се налага да взимат решения сами. Не се тревожат, че ще потънат рязко надолу или че ще трябва да търсят изход след своето пропадане. Носени напред от майката-самолет — ето това се нарича сигурност.
— Ако завиеш малко наляво… — прекъснах го.
— Но щом е вързан с това въже, той не е свободен и трябва да мисли за това.
Изнервен, се опитвах да взема думата. Исках да го накарам да „побутне с лакът“ самолета-водач, за да ни изтегли още надясно. Това не беше измама. Всеки пилот го правеше.
— Съвсем скоро ще се освободя — каза той.
Преди да успея да го спра, той дръпна ръчката за освобождаване от въжето и — баам — ние вече летяхме волни в небето. Шумовете от високата скорост стихнаха и ние безшумно се понесохме напред.
— Това не е особено находчиво — обадих се аз. — Можеха да ни изтеглят още 200 фута…
— Исках да се освободя — каза той, като че ли това бе някакъв отговор.
За негова чест обаче направи завой, следвайки начертания маршрут, и насочи носа на самолета по посока на вятъра към крайната цел, която отстоеше на 40 мили. Достигането й с 1–26 не бе лесна задача и което беше по-лошо — забелязахме огромна въздушна яма между нас и първите кълбести облачета над долината.
Планирането до тях щеше да бъде бавно и мъчно, вероятно щяхме да се намираме на твърде малка височина и да преминем под въздушния поток, който ги издигаше нагоре. Той задържа избрания курс и увеличи скоростта, за да успеем да се промъкнем през въздушната яма. Забелязах, че повечето от другите планери кръжаха над хълма, използвайки възходящите течения около хребета, в очакване на мощен отвесно издигащ се поток от топъл въздух, който да ги изкачи на безопасна височина, необходима за скока им в долината. Гледката беше прекрасна — те се виеха в кръг, сгрени от слънцето, сред пълна тишина. Знаех, докато кръжаха над билото, те ни наблюдаваха — ако опитът ни да преминем препятствието по пътя си излезеше сполучлив, щяха да ни последват.