Това беше краят на сцената за мен, всичко беше толкова просто, но аз се довлякох обратно в Уестън като едва помръдващ, изтощен охлюв.
В друга сцена отново изстинах от ужас — завивайки срещу вятъра, за да кацна изведнъж зърнах двата Фокъра, които бързаха към мен. Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня, че тази битка не е от 1917 година и аз няма да бъда превърнат в пепел. Започнах нервно да се смея и приземих самолета възможно най-скоро. Не исках вече да се качвам в двуместен самолет и никога повече не го направих.
Никой не беше убит, докато летях с Von Рихтхофен и Браун; никой дори не беше наранен. Два самолета бяха повредени: един SE, докато рулираше по плаца, и един Пфалц — при рязко, неочаквано преобръщане в близост до земята. И двете машини летяха отново след седмица.
Камерите заснеха хиляди фута цветен филм. Голяма част от тази лента беше твърде безинтересна, но всеки кадър, запечатал момент, в който някой от пилотите наистина бе изпитал страх, уверен, че ще бъде ударен във въздуха, сигурен, че този път самолетът няма да успее да се съвземе, след като лети на такава малка височина — беше различен и вълнуващ.
Събирахме се в малка, компактна група, за да гледаме заснетите кадри от предишния ден на шестинчов екран. Никакъв шум не съпътстваше бръмченето на прожекционния апарат — беше тихо като в малка градска библиотека. Чуваха се само откъслечни коментари: „Влез по-навътре!“, „Лайъм, това ти ли си в Пфалца?“, „Това не беше лошо, там…“
Докато течеше последната седмица от снимките, художниците се скупчиха около сивите немски самолети с бои и четки в ръка и ги превърнаха в летящи многоцветни дъги, точно като в цирка в Рихтхофен. Отново пилотирахме същите самолети, само че сега бе по-забавно — летяхме с един изцяло червен Фокър, в който би трябвало да седи самият Фон Рихтхофен, или пък с черен Пфалц, управляван от Херман Гьоринг.
Изведох червения Фокър в небето за една позорна сцена, в която едно от покриващи ме момчета беше свалено от английски самолет. И още веднъж, когато Червения барон, спуснал се с рев на помощ на Вернер Вос, отнесе опашката на един SE.
На следващия ден бях Рой Браун, преследвах Фон Рихтхофен (сега с червен Фокър триплан) и го свалих за финалната сцена на филма.
След като слязох от самолета, докато мъкнех парашута си в към нашата каравана в тихата вечер, исках да споделя това. „Свалих Червения барон.“
Колко пилоти могат да го кажат?
— Хей, Крие — извиках. Той надзърна от своята половина на караваната. — Свалих Червения барон.
Неговият отговор беше язвителен. „Хм“, каза той и дори не си отвори очите.
Което трябваше да означава: „Е, и какво от това. Това беше само един филм, в който участвахме, освен това не струваше. Ако не бяха сцените в небето и си бях вкъщи, не бих прекосил улицата дори, за да го гледам“.
Вероятно е срамно да го кажа: нито филмите, нито войните ще изпитват недостиг от хора, които да летят. Аз съм един от тези мъже, които са участвали доброволно и в двете. Някой ден обаче, след хиляди години, ще изградим свят, в който битките на войната ще се оглеждат единствено в обективите на камерите, а режисьорите ще крещят: „ПУШЕК! ПУСНЕТЕ ПУШЕК!“.
Онова, от което се нуждаем, е волята да го направим — едно точно копие на МИГ, няколко антики с бутафорни картечници, снаряди с дървени стърготини… Ако го искаме, след хиляди години ще можем наистина да правим добри филми.
Молители
„Добре е да внимавате за какво се молите“, веднъж ми каза някой, „защото то се сбъдва“.
Мислех за това, докато с усилие промушвах самолета през малкото пространство, с което разполагах, участвайки в сцената на Големия въздушен бой във филма Фон Рихтхофен и Браун. Когато я рисувахме на черната дъска в брифинг-стая-та, сцената изглеждаше красива и безопасна, но сега, във въздуха, тя бе страшна — четиринадесет машини, точни копия на бойни самолети, бяха скупчени в един малък куб в небето, всяка една преследваше летящата пред нея — няколко от тях се бяха отклонили от своя път и слепешката пикираха. Многоцветен букет от самолети проблясваше на яркото слънце, усещахме силното, внезапно завихряне на въздуха при про-фучаването на Пфалца под нас, без да го виждаме, а вятърът отнасяше плътните дири от пушек и силната миризма на фойерверки.
Всички оцеляхме тази сутрин. Но изтръпвах от ужас дълго след това, винаги когато си спомнях онези думи. В първата статия за списание, която написах преди дванайсет години, твърдях, че летците, които са са научили да управляват самолети със затворени кабини, трябва да получат възможност да пилотират открити самолети просто за да се забавляват и да опитат как се „… лети с Фокър D-7 със 150 конски сили“. И ето ме тук, в този момент, с шлем, очила и шал — пилот на жълто-синьо-бяло-зелен самолет, на чийто фюзелаж е изпи-сано. Fok:. DVI1. След филма се прибрах у дома с 40 летателни часа във Фокър, Пфалц и SE-5. Желанието ми бе напълно удовлетворено, то дори се сбъдна сравнително скоро.