Приключения на борда на една летяща лятна къща
Той ми продаде самолета си, защото се нуждаеше от пари, но прекара още три години от живота си с него. Харесваше го и се надяваше, че и аз ще се привържа към него. Сякаш самолетът беше живо същество и искаше да е сигурен, че ще бъде щастлив с мен. След като се увери, че вече го пилотирам уверено, след като му подадох чека и след като отложи раздялата толкова време, колкото можеше да издържи, Брент Браун се обърна към мен и ме попита:
— Е, какво мислиш? Харесваш ли го?
Не можех да му отговоря. Не знаех какво да направя. Независимо дали самолетът беше Pitts или Champ или хидроплан с двигател, винаги бих могъл да кажа:
— Страхотен! Наистина. Разкошен самолет!
Но самолетът бе Republic Seabee от 1947 и неговата хубост беше като красотата, скрита дълбоко в очите на жена, която не притежава бляскавата външност на кинозвезда — преди да откриеш красотата й, трябваше да разбереш какво всъщност представлява.
— Не мога да кажа, Брент. Самолетът не е лош, но все още не го познавам достатъчно добре, твърде голям и странен е за мен.
Дори когато времето се оправи и най-сетне отлетях от снеговете на Логан, Юта, не можех откровено да заявя на Брент Браун, че ще обикна този самолет.
Сега, след като бях прекарал с него във въздуха близо сто часа — бях прекосил зимна Америка, бях стигнал до бреговете на Флорида и Бахамите и се бях върнал обратно през пролетта, можех да се опитам да отговоря на този въпрос. Летяхме заедно на височина от 30 000 фута над скалисти планини — изправили се като огромни парчета назъбена стомана — места, където спирането на двигателя би създало твърде много притеснения; оцеляхме при няколко крайно опасни излитания сред бурно море, когато моята несръчност на начинаещ летец на хидроплан можеше бързо да ни изпрати на морското дъно. По време на тези изпитания разбрах, че мога да разчитам на самолета; вероятно той бе разбрал същото за мен. Брент Браун вероятно би могъл да определи това като начало на нашата истинска любов.
Доверието бе постигнато след немалко беди, които трябваше да превъзмогнем. Това бе най-големият самолет, който някога бях притежавал. С разперени криле, той достигаше почти 50 фута. Вертикалният стабилизатор беше толкова висок, че не можех да измия опашката на самолета без стълба, по която да се покатеря. Теглото му бе над тон и половина… не можех да го избутам сам дори по рульожката, само двама мъже заедно можеха да повдигнат опашното колело от земята.
Прелиташ с тази машина разстоянието до Рок Спринг, Уайоминг, и след това се приземяваш при 50 градусов страничен вятър със скорост 20–30 см/с, с мъка я отвеждаш до площадката за паркиране (проклятие, слуховете за рулирането при насрещен вятър се оказаха верни). След това самолетът замръзва през нощта, така че маслото се превръща в смола, а спирачките — в камък. След това се опитваш да излетиш сам, при зазоряване. Все едно да придумваш един замръзнал мамут да полети. С Къб или Чамп би могъл да се справиш съвсем сам, но със Seabee не е така — понякога без помощ въобще не можеш да потеглиш.
Нахвърлих се като трепереща отчаяна снежинка срещу гладката алуминиева планина на самолета, направих го отново и отново. Треперех от изнемога, но не го бях поместил и на йота. Тогава се появи Франк Гарник, управител на летището, чудейки се дали ще успее да ми помогне. Закачихме неговия снегорин за мамута и започнахме да го теглим — колелата му разбиха леда и завиха, включвайки загряващата система в отделението на двигателя. След половин час самолетът припкаше като млад елен и двигателят равномерно мъркаше. Не винаги можеш да свършиш всичко сам; най-трудното изпитание беше преодоляно, благодарение на човек, който ни бе помогнал.
Когато човек пилотира голям самолет, научава твърде много неща за неговите системи и за начина, по който те функционират. Да вземем например приземяващия механизъм и задкрилките. Те се движат надолу и нагоре вследствие на плавното действие на хидравличната система, която е толкова надеждна, че не изисква механична поддръжка или дублиране за критични ситуации. Ако спуснеш колесника с около 40 импулса на хидравличната ръчна помпа при нощно приземяване по писта 22 във Форт Уейн, Индиана, и докоснеш земята при условие, че той не е застопорен докрай, ще чуеш силен шум — дзаам, а след миг — остър, стържещ звук, придружен със силен рев, същият, който издават камионите, когато поднасят, спускайки се по скален скло^