От време на време си спомнях тази разговори и стъпките, които бях извървял към жадуваните от мен неща. Винаги получаваме това, за което се молим, независимо дали то ни харесва, или не, без изключения. Всеки изминат ден постепенно превръща молитвите ни в реалност; ставаме такива, каквито най-много сме искали да бъдем. Изглежда ми справедливо. Като гледам обаче как е устроен този свят, не мога да твърдя, че е така.
Завръщането на изгубилия се пилот
Летяхме на север, ниско над замята, формация от два F-100 изтребителя над пустинята в Невада. В този момент аз бях напред, а самолетът на Бо Бийвън ме следваше отдясно — на двайсет фута от върха на крилото ми. Беше ясна утрин, спомням си, и ние се носехме на височина от триста фута. Имах проблем с радиокомпаса, бях се навел напред, включвах и изключвах прекъсвача, местейки контролера от АНТЕНА на РАМКА и на КОМПАС, за да видя дали стрелката ще даде признаци на живот. Известно време си мислех, че проблемът е в антената и въобще не трябва да се надявам да получа някаква помощ по радиото. Тогава чух преобразения глас на Бийвър в слушалките. Това не беше нито команда, нито предупреждение. .. само един обикновен, спокоен въпрос: „Смяташ ли да летим сред върховете на тази планина?“
Сепнат, рязко вдигнах глава и видях, че пред нас се издига назъбена малка планина, цялата в кафяви скали, пясък и пръснати тук-там плевели. Наклонена на една страна, тя летеше към нас с над триста морски мили в час. Бийвън не каза нищо друго. Той не се отдалечи от мен, не се изтегли встрани, за да се откъсне. Говореше така, както управляваше самолета си… щом си избрал да летиш право напред, ще има не една, а две дупки в скалата.
Рязко дръпнах назад лоста, чудейки се откъде се взе този висок хълм, който бързо се отдалечи на стотици фута под нас и изчезна като безмълвна, тъмна звезда.
Никога не забравих този ден и начина, по който самолетът на Бийвън се изправи срещу хълма, крило до крило с моя, не надскачайки върха, докато не го направим заедно. Това беше последният ни полет заедно. Месец по-късно ние отново бяхме цивилни летци от мирновременните военновъздушни сили. Обещахме си да се видим след време — хората, които летят, винаги се срещат отново.
Когато се върнах у дома, започнах да тъгувам по времето, в което можех да участвам в прояви на майсторско пилотиране, но това продължи само до момента, в който разбрах, че подобни изпитания ме чакат и в летенето със спортни самолети. Открих въздушната акробатика, състезанията във въздуха и приземяването извън аеродрумите. Всичко това се правеше с малки самолети, които можеха да излетят и да се приземят пет пъти в рамките на разстояние, необходимо за едно излитане на F-100. Докато се радвах на новите си възможности, си мислех, че Бо е стигнал до същото откритие и че лети някъде из страната също като мен.
Но той не летеше. Щом напуснал военновъздушните сили, той се захванал със съвсем различна работа и започнал бавно да умира — агонизиращата смърт на пилот, обърнал гръб на летенето. Постепенно започнал да се задушава, облеченият в син костюм бизнесмен го погълнал, зазидал го в душен ъгъл зад стена от поръчки за покупки, схеми на продажби, чанти за голф и чаши за коктейл.
Веднъж, докато летях в пътнически самолет над Охайо, го зърнах в самолета. Имах достатъчно време да го наблюдавам и да разбера, че този мъж, който перфектно контролираше движенията на тялото си, не е същият човек, който летеше рамо до рамо с моя самолет към онази планина в пустинята. Той беше достатъчно учтив, за да ме разпознае, да ми пожелае лек ден, но не прояви никакъв интерес към разговор за самолети, чудейки се защо го гледам така странно. Настояваше, че е Бо Бийвър, че е твърде доволен от работата си за компания, която произвежда преси за изцеждане на пране и други изделия от пластмаса. „Има голямо търсене на тези стоки“, каза той „много по-голямо, отколкото човек би допуснал“.
Някъде дълбоко в очите му ми се стори, че зърнах мигновен проблясък на отчаяние — знак, даден от моя пленен приятел. Стори ми се, че дочух и един слаб вик за помощ. Но всичко изчезна за секунда, бе бързо замаскирано от бизнесмена, седящ всеки ден зад бюро и фирмена табелка с надпис: Франк Н. Бийвън. Франк!