Докато летяхме, знаехме, че онези, които се обръщат към Бо с Франк, демонстрират не особено приятелското си отношение към него. Сега тежкият бизнесмен правеше същото; той нямаше нищо общо с човека, когото бе затворил в едно тясно ъгълче и бе обрекъл на смърт.
— Разбира се, щастлив съм — каза той. — Забавно е да пилотираш F-100, но това не може да продължи вечно, нали?
Аз продължих да летя, Франк се върна към своята работа и повече не се видяхме. Със своя спокоен въпрос Бо беше спасил моя живот в пустинята, а в момента, в който той имаше нужда от помощ, аз не знаех какво да направя.
Бяха изминали десет години, откакто напуснахме военновъздушните сили, когато получих бележка от Джейн Бийвън: „Мисля, че ще се радваш да чуеш, че Бо напусна старата си работа и се върна към своята най-голяма любов — летенето. Сега работи с Америкън Авиейшън в Клийвлънд — сякаш е нов човек…“
Моят приятел Бо, си помислих, ми прощава. Зазидан в продължение на десет години, той най-сетне е разбил стената. Достатъчно си жилав, за да бъдеш убит, нали?
Два месеца по-късно се приземих на летището Каяхога в Клийвлънд и се насочих към фабриката на Америкън Авиейшън — отдалеч се виждаха строените в редичка прясно боядисани самолети Yankee, очакващи да бъдат доставени на собствениците си. И там иззад товарната площадка, на наклонената пътека Бо Бийвън излезе да ме посрещне. Мисля, че носеше бяла риза и вратовръзка — това не беше бизнесменът Франк, това беше моят приятел. Имаше само няколко незначителни следи от маската на Франк, Бо бе допуснал тяхното присъствие, тъй като те му служеха за целите на новата работа. Онзи мъж, който бе пленен и зазидан далеч от небето, сега бе възкръснал, чувстваше се добре и напълно контролираше своето тяло.
— Не трябва да изпращаш нито един от тези самолети на Изток, нали? — попитах Бо. — Може двамата с теб да изпробваме някой от тях.
— Можем още сега да вземем един — отвърна той, гледайки ме право в очите.
Сега неговият офис е офисът на директора по продажбите — претрупан с вещи кабинет с изглед към партерния етаж на фабриката. Там на една от площадките видях един олющен и очукан самолет F-100 c липсващ надлъжник и раздробено крило, който се бе изпъчил гордо и крепеше небето на покрива. На стената имаше снимка на два самолета Yankee, летящи един до друг над пустинята Невада. „Това ми изглежда познато“, каза той внезапно. Не знаех дали има предвид пустинята или формацията от самолети. Те и двете ни бяха добре познати — на мен и на Бо; бизнесменът Франк не познаваше нито едно от тези неща.
Разведе ме из фабриката, изглеждаше толкова спокоен на това място, където хората вдъхваха живот на метала и го превръщаха в спортни самолети. Така и той се бе върнал към живота, възкръснал в плътта, прикована за земята. Разказваше ми как запояват отделните елемени на машините, вместо да ги занитват, описваше предимствата на уютната кабина, изреждаше проблемите около проектирането на покриващия пласт и формата на щурвала. Делови разговор, включващ много технически подробности, но бизнесът сега беше със самолети.
— Добре, приятелю. Кажи ми как я караше през тези десет години? — попитах го аз, когато вече се бях отпуснал в колата, а той наблюдаваше пътя внимателно, без да се обръща към мен.
— Мислил съм много за това — започна той бавно. — Първата година, в която не летях, едвам се влачех към офиса през мрачните, облачни утрини. Мислех си за слънцето, там отвъд тях. Беше дяволски трудно.
Караше бързо на завоите, не отмествайки поглед от пътя.
— Първата година беше тежка, но към края на втората вече не се сещах за това. Понякога дочувах шума от самолетите над покрива от облаци и за миг си припомнях миналото. Също когато пътувах по работа до Чикаго и самолетът летеше над преградата от облаци в чисто небе. „Да, летях често, беше забавно, доставяше ми радост, чувствах се пречистен и всякакви други подобни глупости“. След това се приземявах, през деня работата ме поглъщаше, на връщане спях по време на полета и не се сещах за тези неща, нито на другия ден, нито на по-другия.
Сенките на дърветата затрепкаха по колата. „Не се чувствах добре в тази компания. Тя нямаше никаква връзка с продуктите, които познавах и от които се интересувах. Въобще не ме беше грижа дали ще продадат следващата преса, още един тон рециклиран боклук или още един камион с кофи, боядисани на ромбчета. Беше ми все едно“.
Спряхме пред къщата му, с бяла фасада и добре поддържана оградена морава, разположени в сянката на Мейпъл стрийт, в Шагрен Фолс, Чикаго.