— Не ме разбирай погрешно. Едва ли въобще някога, освен във времето, когато летях сам, съм си мислил за такива неща като проникването отвъд плътната стена от облаци над главите ни. Да, красиво е, приятно е да видиш чистия горен слой на облаците, докато отдолу те са мрачни и сиви. Но не смятам, че докато съм летял, са ме спохождали възвишени или религиозни мисли.
— Може би е било съвсем случайно, вероятно съм възкликнал наум: „Ето, Боже, аз съм тук и виждам света така, както ти го виждаш“. А Бог е казал: „Приех съобщението“, и това е било всичко. Или може би той е натиснал копчето на своя микрофон, за да се увери, че аз съм изрекъл тези думи.
— Винаги съм изпитвал блогоговение пред гледката, откриваща се там — над върха на облаците. Поразявал ме е самият факт, че съм там горе, кръжейки бавно над цялата тази величествена шир, движейки се покрай главата на огромна мълния, докато хората на земята се чудят дали да си вземат чадър. Мислех си за тези неща, докато се тътрех към служба… Тръгнахме към къщата и аз се опитвах да си спомня.. .Не, той никога не беше говорил преди по този начин, никога не беше изричал подобни неща на глас, откакто го познавах.
— Все още много малко хора знаят нещо за Американ Авиейшън — каза той след като,се навечеряхме. — Те или не са чували нищо, или смръщват вежди и казват: „О, това е бизнес, който ще се провали или вече е фалирал“. Не е толкова зле, защото след това мога да им изнеса следната реч: „Не, този бизнес няма да фалира, това е Американ Авиейшън. Разполагаме с хора, които са истински професионалисти и всякакви такива неща.“ А те наистина са професионалисти. Това е едно от нещата, на които държах, когато напуснах бизнеса с пресите за изстискаване на пране — не желаех да работя с банда… — исках да бъда в среда на истински специалисти.
Направихме преглед на самолета, който трябваше да бъде изпратен във Филаделфия, и тогава си спомних онова, което ми баше казала Джейн Бийвън предишния ден. „Зная малко за него, никога няма да го опозная. Бо стана съвсем друг човек, когато окончателно скъса с летенето. Нямаше никакви стимули, беше отегчен. Когато в крайна сметка напусна онази фирма, разполагаше с две превъзходни възможности. Едната беше голяма компания за производство на метали — там той би могъл да работи, докато се пенсионира, а другата — Америкън Авиейшън — алтернатива, която се появи малко след това. След първото му интервю вече знаех къде отиваме.“ Тя високо се засмя. „Той не спираше да говори: «В компанията за метали ще бъде чудесно, там ще се чувствам спокоен и сигурен» и други от тоя сорт, но за мен това бяха големи глупости… Беше ясно къде отиваме“.
Той насочи самолета към пистата за излитане — това щеше да бъде един от първите му полети след годините, прекарани на земята.
— Ето, имаш това, което искаше, Бо. Имаш собствен самолет. Пълен дросел, следваме осевата линия — открихме, че когато Yankee се движи върху затревена писта, в горещ ден, той не е самолет, който може да излети от късо разстояние. Отлепихме се от земята в края на пистата, дълго набирахме височина и заплувахме в плитчините на океана от въздух.
Десетте години отсъствие от света на летенето бяха оставили своя отпечатък дори у човек, който навремето демонстрираше класа в пилотирането, за която аз не можех да мечтая. Той не можеше да предвиди следващите си ходове, да прозре онова, което би трябвало да последва, беше твърде суров в контролирането на самолета и чувствителният малък Янки трепереше и подскачаше в ръцете му.
Бе странно, Бо изглеждаше ужасно спокоен. Беше непохватен и разбираше това, но в същото време знаеше, че неумелото пилотиране е нещо нормално за човек, който отново привиква към летенето. Бе уверен, че ще се справи бързо.
Той пилотираше Yankee no начин, който си спомняше от преди; управляваше го като северноамериканския F-100D. Нашият завой за насочване по избрания курс не беше лека и плавна смяна на посоката — крилото заора във въздуха при стръмния вираж със силно свистене. Бо възстанови хоризонталното положение на крилете — опит, съпроводен от силно плющене, като при удар с камшик.
Не казах нищо, не се засмях. В този момент за първи път разбирах какво усеща друго човешко същество и можех да проникна в мислите му. Видях не малък цивилен Yankee, носещ се напред със 125 мили в час и задвижващ витлото със сто конски сили, а модел D F100 — едноместен изстребител, порещ въздуха с тяга на двигателя от 15 000 фунта и изриг-ващ ярка светлина от форсажната камера. Земята под нас по-мътня, снабденият с бутони лост за управление ни даваше магическата власт само с едно докосване да завъртим света около нас или да го преобърнем наопаки, или да превърнем небето в черно море.