Самолетът нямаше нищо против тази игра, тъй като неговото приборно табло много приличаше на това на F-100. Щур-валът е лек и се върти по посока на часовниковата стрелка, сякаш управляваш Ферари, така че човек е изкушен да направи няколко бързи превъртания, просто за да се позабавлява.
Бо откриваше небето, което преди време бе познавал толкова добре. „Дали някога ще притежаваме самолет?“, се питаше Джейн навремето. „Надявам се, да, защото така той ще има възможност да пилотира. Не мога да ти обясня защо го иска — това, което става в главата и душата му, е непроницаемо за мен, но мисля, че летейки, се чувства по-добре, по-жив… може би това звучи много изтъркано, но зная, че животът придобива по-голяма стойност, когато може да лети.“ На мен това въобще не ми прозвуча изтъркано.
Бо се взря в хоризонта.
— Сякаш облаците ще се разкъсат тук. Какво ще кажеш — под или над тях?
— Ти управляваш самолета.
— Под тях.
Той избра това заради удоволствието от гмуркането. Дросел, самолетът изплющя с криле като прилеп, летящ на дневна светлина, и ние се спуснахме надолу към дърветата. Сега Бо мислеше в перспектива и изглеждаше щастлив, макар и да не се усмихваше. Крилете се изравниха на едно ниво и ние профучахме над Пенсилвания Търнпайк, насочвайки се на изток.
„Изпитва известен страх да се отпусне, да се довери на себе си“, правеше догадки Джейн. „Постоянно е нащрек, подозрителен е, изпитва известна неохота да се отдаде напълно на самолетите, така, както го правеше преди. Сега няма да допусне това. Бо не изпитва нужда да говори за тези неща. Той ги казва чрез летенето“.
Права си, Джейн. Всичко това се четеше в неговия начин на пилотиране — десетте години, прекарани на земята, искаха да изкрещят — сега, когато беше дошло време да лети отново, можех да усетя и болкатата му, че нашата мисия се свеждаше само до доставката на този самолет. Трябваше да летим право напред по този маршрут към Филаделфия, вместо да си поиграем, да правим лупинги и бавни преобръщания. Не беше нужно да казва и дума за това.
— Какво си спомняш от летенето по прибори? — го попитах.
— Нищо.
— Добре тогава, ти си на уредите. Аз ще контролирам подхода. Четири девет Лима, под радарен контрол сте, издигнете се и поддържайте височина от 3500 фута, завийте надясно, насочвайки се на един два нула градуса, докладвайте за прекосяването на едно шест нула градуса от осевата линия на радиолъча на Системата за радионавигация в Потстаун.
Исках да го затрупам с инструкции, но това нямаше желания ефект. Единственото, което успях да му дам, беше мишена, в която да се прицели, той прие тази цел и стреля, без опит да се измъкне. В ръцете му самолетът се издигна и плавно зави, а той си спомни всичко на глас.
Бях до него и можех да наблюдавам как той се учи да пилотира отново — въздушната струя разклащаше и подхвърляше самолета, пилотиран от човек, който в миналото беше превъзходен летец и какъвто вероятно отново щеше да стане.
„Смятам да се присъединя към клуба на летците, пилотиращи Yankee — ми беше казал преди полета.“ Бях чул и това: „Няма да бъде твърде скъпо, нали, да си взема един Cub или Champ, просто за да летя наоколо? Ще бъде добра инвестиция; ако цените на самолетите се покачат, вероятно наистина ще бъде добра инвестиция“.
Приземихме се като по конец, на летище ЗМ. То пак се случи — успях отново да погледна света с неговите очи — видях гладкия сребрист нос пред нас и стрелката на уреда, измерващ скоростта на въздушния поток. Оставяме опашка от дим след нас при финалния подход при сто шейсет и пет възела плюс два възела на всеки хиляда фунта гориво, включени спирачки, спуснат колес-ник, пуснати задкрилки, уравновесяваме самолета…
Двигателят J-57 нa F-100 гърмеше приятно в нашите уши, 85 % обороти на двигателя на финала, продължаваме да се спускаме надолу, задържаме скоростта на снижение с включени въздушни спирачки, готови сме да пуснем парашута. И двамата сме го опитвали през 1959, с F-100 през 1969, с Yankee в Невада, Пенсилвания.
След като докоснахме земята, той вдигна носа — толкова високо, че за малко щяхме да ожулим кила на опашката.
— Бо, какво правиш? — Бях забравил. Така вдигахме носа на самолета в онези дни, заради аеродинамичното намаляване на скоростта и за да запазим спирачния парашут. Разбира се, той също беше забравил защо пилотът вдига носа на самолета след като е докоснал земята.
— Какво отвратително кацане — каза той.