— Не се тревожи, Дик — ми каза той, когато му се обадих. — Идвам веднага с нов колесник. Тук има и едно излишно крило, ако го искаш. Не се тревожи. Слизам веднага.
С него дойде и полковник Джордж Кар, военен пилот, командир на ескадрила, който реставрираше самолети-антики.
— Само това ли е пострадало? — попита Кар, след като видя останките от самолета. — От думите на Евандър си помислих, че самолетът е сериозно повреден. Ако ми помогнете да сложа крика, машината утре ще лети.
Създадената мрежа от подразделения на Асоциацията на притежатели на самолети-антики обгръщаше топло всеки свой член, изпаднал в беда. Гордън Шерман, президент на клона на Асоциацията, обхващащ Каролина и Вирджиния, ми даде едно уникално ценно старо колело от самолет Eagleroch. След няколко дни аз и самолетът ми се чувствахме също толкова добре, както и когато излизахме от фабриката, а и вече знаехме малко повече за условията на кацане, създадени при комбинацията от страничен вятър и писта с твърда настилка. Смирено благодарихме на нашите благодетели, приехме чанта с най-необходимите вещи за оцеляване при критична ситуация, дадена ни от полковник Кар, и започнахме да изгризваме по малко 2600-те мили, прострели се пред нас.
Летейки заедно, успяхме да се върнем 35 години назад — във времето на моя самолет — и там в миналото открих, че първите пилоти, които бяха пилотирали тази машина и нейните побратими и бяха скитали от град на град, са били най-„мазните“ и „студени“ хора на своето време. В края на всеки ден, след като кацах в някоя нива или на някой аеродрум, с пулверизатор за грес трябваше да отстранявам полепналата смазка от всяка глава на цилиндрите. Пет цилиндъра, десет глави. След всеки полет с парцал трябваше да забърсвам разпръснатото от главите на цилиндрите масло върху всичко онова, което се намираше зад двигателя: предно стъкло, фюзелаж, колесник, стабилизатори. То трябваше да бъде почистено много бързо, преди да се е втвърдило. Самият Wright J-6-5 Whirlwind е една малка „мазна“ личност; всяка сутрин, когато отвори капака на резервоара, за да налее гориво, пилотът бива омазан от тази лепкава течност — печатът на неговото призвание и професия.
Бях научил от уредите на предишните самолети, с които бях летял, че с нарастването на височината температурата на въздуха рязко спада. Но сега открих, че наблюдаването на отчитащия студа уред и летенето в открита кабина сред леден вятър, който фучи покрай теб, сплесква те, прорязва те през кожените якета и вълнените ризи, са две съвсем различни преживявания. Ако стоиш свит и се наклониш към предното стъкло, можеш да избегнеш ледените ножове на яростния, свистящ вятър, който препуска със сто мили в час. А тази поза, в която трябва да застиваш в продължение на три последователни часа всеки ден, не е особено удобна.
В самото начало на моето запознанство със самолета, докато летях на запад през първите дни на пролетта на 1964 година, открих една изключтелно важна истина. Степента на наслада от красотата на земята, над която летиш, е в пряка зависимост от скоростта, с която се движиш. Сграбчен в прегръдката на насрещните ветрове над равнините на Алабама, забелязах за пръв път, че всяко дърво през пролетта беше яркозелен фонтан, избликващ позлатени от слънцето струи от листа. Някои от пасбищата напомняха за зелените килими в най-реномираните кънтри-клубове и с огромни усилия преодолявах изкушението да се приземя на някое от тях, плъзгайки се по гладката, девствена, свежа трева. Самолетът не беше убеден, че аз съм пилотът, заслужил честта да го пилотира, но от време на време ме даряваше с подбрани гледки от неговия свят — от Това, Което Е Било Тогава. Следваха ферма след ферма — позападналите къщи се намириха винаги в края на черния път и надзираваха оттам своите поля и гори, точно както преди, когато този самолет е бил нов и е видял всичко това за първи път. Алеите пред постройките бяха приютили коли и камиони от 30-те, по пасбищата пасяха крави от онова време — за момент изпитах усещането, че съм един омазан с масло и изтръпнал от студ пилот от онова десетилетие, опакован с шлем и очила покорител на неизследвани територии. Илюзията бе така съвършена, че се превръщаше в истина.