Има периоди от живота ми, които не са добре пресъздадени в тази книга — трябваше да хвърлям химикалката из стаята, за да устоя на изкушението да пренапиша отново „Има нещо в чайките“ и „Никога не съм чувал вятъра“ — първите мои разкази, публикувани в списание. Ранните ми текстове са тук, защото онова, което е било важно за един начинаещ писател, може да бъде забелязано въпреки тромавото му писане. В идеите, до които е достигнал, се крие някакво знание, а вероятно и една усмивка за бедното момче.
В началото на годината, в която се разделих с моя стар форд, написах бележка до самия себе си върху календара — там Ричард Бах от далечното бъдеще би могъл да я намери:
Как оцеля до този ден? Изглежда, за това е било необходимо някакво чудо. Издадоха ли „Джонатан Чайката“? Някакви филми? Или нови планове? Животът ти по-добър и по-щастлив ли е? Какво мислиш за моите страхове?
Може би не е твърде късно да се появя сред облак дим и да отговоря на неговите въпроси:
Ти оцеля, защото не се отказа да продължиш в момент, когато битката не беше особено забавна… това е единственото чудо, от което имаше нужда. Да, „Джонатан“ най-накрая бе публикуван. Идеи за филм, а и някои други, които въобще не са ти хрумвали, сега са в своя зародиш. Моля те, не си губи времето да се тревожиш и не се страхувай.
Ангелите винаги казват подобни неща: не се измъчвай, не се страхувай, всичко ще бъде наред. Тогавашното ми „аз“ вероятно се е намръщило на сегашното ми „аз“ и е казало: „Лесно ти е да говориш така, но храната ми свършва, напълно разорен съм от вторник насам“.
Може и да не стане така. Той бе човек, изпълнен с упование и надежда. Но да се върнем на въпроса. Ако го посъветвам да промени думи или параграфи, да отреже пасажи или да добави нови, той ще поиска да изчезна там, обратно в бъдещето, и ще заяви, че знае много добре как да изрази това, което иска да каже.
Стара максима твърди, че професионалният писател е аматьор, който не се е отказал да пише. Може би защото не би могъл да върши никаква друга работа за по-дълго време, несръчният начинаещ писател се превръща в един вечен аматьор. Никога не съм гледал на себе си като на Писател, като на човек със сложна душевност, който живее само от написаното на хартия. Всъщност мога да пиша само когато някоя неудържима, ярка идея ме сграбчи за врата и ме довлече, съсипан и крещящ до пишещата машина, оставил следи от забити токове в пода и от впити нокти в стената на всеки инч по пътя до нея.
Отне ми твърде много време, за да завърша някои от тези разкази — три години например за „Писмо от човека, който се страхуваше от Бога“. Връщах се към тази история отново и отново, знаейки, че тя трябва да бъде написана, че в нея се таят твърде много неща, които трябва да бъдат казани. Отведен насила до пишещата машина, всичко, което правех, бе да трупам около себе си купчини от смачкана хартия, по същия начин, по който писателите го правят по филмите. Скърцах със зъби от яд, ръмжах все по-силно, загръщах се добре, облегнат на възглавницата, и започвах да пиша четливо в нов тефтер — трик, който понякога помага при неподатливи истории. Но идеята за религията на летенето не преставаше да изтича през графита на молива, с всяка измината минута все по-непосилна за мен, и аз ругаех и унищожавах написаното, сякаш сериозното лошо писане би могло да бъде сдъвкано и захвърлено срещу стената така лесно, като лист хартия.
Но един ден се получи. Момчетата от фабриката за сапуни ми помогнаха — без тях историята все още щеше да представлява една сбръчкана топка хартия, озовала се на нечий перваз.
Трябваше ми време, за да разбера, че най-трудното е да оставиш историята да се напише сама, докато ти си седиш пред пишещата машина и мислиш върху нея колкото е възможно по-малко. Всичко това се случи, и то неведнъж, така че начинаещият писател научи следното — когато започнеш да си блъскаш главата върху някоя идея и забавиш темпото на движение на пръстите по клавишите, писането става все по-лошо.
Спомних си за „Скитайки безцелно из летище Кенеди“. Най-близо до лудостта бях във времето, когато пишех този разказ, първоначално замислен като цяла книга. Както и с „Писмото“, думите се завихря-ха и изчезваха, засмукани в невидимата, бездънна, усойна яма на отегчението; затова пък всякакви числа и статистически данни непрекъснато подскачаха по редовете. Този път това продължи около година — дни и седмици, които прекарвах на чудовищно оживеното кръгло летище, внимателно наблюдавайки всичко около себе си, пълнейки раницата на гърба си с бързо олекващи, кухи проучвания и бележници с лепкаво-сладникави записки, по-късно превърнати в сива плява.