Когато отвърнах поглед за миг, за да напиша бележка в полето на картата, самолетът открито демонстрира своята ревност. Носехме се с рев право напред, успоредно на земята, надрасках бързо върху картата: „Дърветата са зелени фонтани“. Още преди да довърша изречението, ревът на двигателя рязко се усили, а вятърът нападна жиците с див писък. Когато вдигнах глава, видях огромен, наклонен къс земя, който се носеше бързо срещу нас; дочух тих, мек глас, който ми каза: „Когато летиш с мен, трябва да ме управляваш, а не да правиш записки и да мислиш за други неща…“ Със сигурност това не беше самолет, който можеше да бъде пилотиран със скръстени ръце; всеки път, когато безразсъдно отклонявах вниманието си от неговите нужди, той се спускаше на необичайна височина.
Докато прекосявахме земята на Южните щати, часовете се сливаха и препускаха заедно през дългите, плавно преливащи дни. Три часа летене бяха достатъчни, за да покрият предното ми стъкло с плътен слой масло и грес от главите на цилиндрите, но петте цилиндъра гърмяха равномерно, не пропускайки нито един удар.
Когато прецени, че съм готов за това, самолетът ме научи и на някои неща за хората. Излез извън градовете, ми каза той, и ще разбереш, че хората разполагат с много време и могат да бъдат открити, дружелюбни и мили. Избери малко селище като Рейвил, Луизиана. Приземи се на малка писта, когато слънцето залязва. Рулирай до късата редица от хангари и помпата за гориво. Навсякъде е пусто. Изключи двигателя в близост до табелата, на която пише: Авиосервиз Адамс, до паркираните Grumman Ag-Cat и Piper PA-18. Излез от кабината, протегни се и започни да почистваш разпръснатата от главите грес. Ще се появи товарен камион и ще чуеш: „Хей, здравейте“.
Върху вратата на камиона с боя е изписано: Авиосервиз Адамс, а шофьорът се усмихва, нахлупил на главата си стара филцова шапка, с подвит преден ръб нагоре.
— В началото, когато ви зърнах отдалеч, си помислих, че това е Stearman, но се оказа твърде малък, а пък и не издаваше шума на самолет с двигател от 220 конски сили. Каква е тази машина?
— Detroit Park. Напомня за Kreider-Reisner 34, ако познаваш този самолет.
Разговорът се завъртя около аеропланите, мъжът се казваше Лил Адамс и притежаваше фирма, която пръскаше посевите на фермерите със самолети. Преди време летял до диви места, превозвайки хора, желаещи да ловят риба и да ловуват сред девствена природа. По време на вечерята Адамс говори за летене и насрещни ветрове, за внезапните, нежелани завъртания на самолета в близост до земята, задаваше много въпроси и отговаряше на моите. Той покани премръзналия и омазан с масло скитащ летец в своя дом, запозна го със семейството си, показа му снимки на самолети и снимки, запечатали моменти от негови полети.
В пет и половина на другата сутрин слезе долу, за да закусят заедно и му помогна да стартира двигателя. Още едно излитане, поклащане на крилете за сбогом, дълги студени утринни часове срещу смразяващия вятър, докато слънцето се изтъркули в небето.
Следвахме главен път 80 около 700 мили, прекосявайки голата земя на Тексас, като през повечето време летяхме на височина от пет фута над празното шосе, за да избегнем неизменния насрещен вятър. Пустата необгледна земя бе навсякъде около нас, тя ни дебнеше, наблюдаваше всяко завъртане на витлото, следеше самолета, който се бе престрашил да я прекоси. Мислех си за резервите от храна и вода, с които разполагах, и се радвах, че ги имам.
Пред нас тъмнееше гръмотевична буря, стъпила на широкия полегат стълб от тежък пепеляв дъжд.
— Очаква ни приключение! — извиках на Parks и пристегнах по-здраво предпазния си колан. Можех да последвам железопътната линия, която завиваше надясно, и да избегна дъжда, или да тръгна наляво и да премина през него. Да приемеш хвърлената ти ръкавица — винаги съм смятал това за добро упражнение, така че продължихме над шосето. В момента, в който затегнах колана си и първите капки дъжд започнаха да се блъскат в предното стъкло, двигателят спря да работи. Първото приключение ни връхлетя — започнах трескаво да мисля и докато завивах рязко надясно, си спомних за аптечката. Местността беше ужасяващо пуста. Двигателят сам се съвзе, давейки се и плюейки масло около себе си. Пуснах гориво, да, имах достатъчно гориво в резервоара, и то от добро качество. Магнетата. Те бяха мокри. Превключих на дясното магнето, самолетът спря да кашля, започна да мърка и примигна с очи. Превключих на лявото — двигателят мигновено изстина и отказа да запали отново. Бързо превключих на дясното магнето. Картата, картата, къде е картата? Най-близкият град е, нека да видя… (ревът на вятъра в жиците се засилва)… е Фабенс, двадесет мили на запад; между точката, в която се намирам, и Фабенс… (сега вятърът пронизително пищи)… О, не сега, не ми прави този номер сега. Поглеждам към картата! Така не е ли добре? Насочвам носа на самолета към хоризонта, стабилизирам… Фабенс е на двайсет мили и ако следвам железопътнта линия, той ще се падне отляво… (вятърът се успокоява и стихва, сенки пробягват върху картата)… Моля те, не искам подобни изпитания сега. Виждаш ли тази пустиня под нас? Искаш ли да загубиш колело или крило, удряйки се в някоя от тези скали?