— Сигурна съм — каза тя с отсъстващ глас.
Трябва да призная, че изпитвах диво любопитство как ще се справи с това изпитание.
Никой от нас нямаше слабост към къмпингуване и живот при полеви условия; обичахме да четем, да гледаме някоя и друга пиеса и тъй като бях пилот от военновъздушните сили, обичахме да летим. Харесвах този самолет и изпитвах голям респект към него. Само преди ден приключих с ремонта на двигателя му, след като се беше се повредил за пети път. Надявах се, че съм отстранил всички дефекти на машината, но въпреки това си обещах да летя на подходяща височина, за да имам възможност да планирам и се приземя, ако моторът отново откажеше да работи. Въобще не исках да се обзалагам дали самолетът щеше да стигне до Айова — шансът беше 50 на 50.
Запалих двигателя — той оглушително зарева и избълва кълба синкав дим. Докато проверявах уредите и ги загрявах, си мислех, че това е моментът, в който ще мога да разбера за какъв човек съм се оженил преди седем години. За Бет, овързана с предпазен колан на предната седалка в откритата кабина, облечена с пилотски костюм от 1929 г. под огромното кожено палто, тестът беше започнал.
След час и половина, при температура от 28 градуса, към нас се присъединиха две други антики — моноплани, със затворени кабини, и както предполагах, с отопление. Летейки на 5 000 фута височина, със скорост от 90 мили в час, се приближих до самолетите на моите приятели и им махнах. Бях доволен, че те са с нас. Ако двигателят откажеше, нямаше да бъдем сами.
Бяхме само на няколко ярда от тях и видях, че жените им седяха в кабините, разсъблечени по пола и блуза. Треперех, увит в шал и сгушен в коженото си яке, и се чудех дали Бет вече не съжалява за своето решение.
Нашите кабини с Бет бяха само на три фута една от друга, но вятърът свистеше така бясно, а двигателят гърмеше толкова силно, че дори и да крещяхме, нямаше да можем да се чуем. Не носехме радио и не разполагахме със система за комуникация помежду си. Когато искахме да разговаряме, ние използвахме езика на знаците или си подавахме смачкано от вятъра късче хартия с надраскани набързо големи букви.
Докато зъзнех и се чудех дали моята жена вече е склонна да признае, че това пътуване е една глупава грешка, видях, че тя посяга към молива. Ето, става точно така, както си мислех. Започнах да гадая как ще ми го каже. Дали щеше да напише: „Хайде да приключим с това“ или „Не издържам повече този студ“? Парата от дъха ни се вледеняваше и мигновено изчезваше далеч зад борда. Или просто „Съжалявам“? Зависи колко замръзнала и обрулена от вятъра беше. Зърнах предното й стъкло, опръскано със ситни капки масло от двигателя — тя седеше сгушена в дебелото палто, добре опакована, екипирана с пилотски очила. В този миг се обърна и ми подаде бележка, измъквайки крехката си ръка, скрита в тънка ръкавица, от големия ръкав на коженото палто. Държейки лоста на управлението между коленете си, се протегнах да взема препънатото парче хартия. Бяхме изминали само 150 мили от вкъщи, можех да я върна само за два часа.
На листа беше изписана само една дума: „ЗАБАВНО!“, до нея бе нарисувано едно малко усмихнато личице.
Тя ме наблюдаваше, докато гледах бележката и когато вдигнах поглед, се усмихна.
Какво можеш да направиш с жена като нея? Аз също й се усмихнах и докоснах с ръкавица кожения си шлем, поздравявайки я.
Три часа по-късно, след кратко спиране за зареждане с гориво, ние вече летяхме над сърцето на пустинята. Беше почти 12 часът на обяд и дори на височина от 5 000 фута вятърът беше горещ. Палтото на Бет лежеше на голяма купчина върху седалката до нея и подскачаше под напора на завихрения от витлото горещ въздух. На миля под нас се простираше пустинята. Гола земя, назъбени скали, пясък, простиращ се до хоризонта, пустош и празнота.
Отново изпитах доволство, че летим заедно с още два самолета. Ако сега двитателят откажеше, щеше да бъде лесно да се приземя в пясъка, без да повредя самолета. Но там щеше да бъде още no-горещо и аз изпитах облекчение при мисълта за наличието на резервния съд с вода.
Тогава изведнъж, макар и малко късно, ме прониза ужасна мисъл. Как така въобще допуснах жена ми да лети с мен? Ако двигателят спреше да работи, тя щеше да се озове на 500 мили от дома и децата си, до този малък биплан в центъра на най-голямата пустиня в Америка. Обградена от пясък и змии, под прежурящо бяло слънце, без нито едно стръкче зеленина или сянка на дърво, докъдето й видят очите. Колко сляп, безразсъден и безотговорен съпруг бях, как можах да разреша на това момиче, на собствената си жена, да се изложи на всичко това! Докато се ругаех, Бет се обърна към мен и ми даде знак с ръце за „планина“, събирайки облечените си в ръкавици пръсти в малък триъгълник. След това силно се намръщи, за да покаже, че това е една доста мижава планина и посочи надолу.