Беше права. Но тази мизерна планина едва ли бе по-противна от цялата мъртва земя, която ни заобикаляше.
В голия пейзаж под нас обаче открих основанието за това, че я бях взел със себе си. Сигнализирайки за лежащата под нас планина, жената, която се опитвах с много усилия да закрилям и защитавам, откриваше едва сега своята страна. Виждаше я такава, каквато беше. След като можеше да й се наслаждава, а не да изпитва страх, да бъде изпълнена с благодарност, а не с безпокойство, тогава аз имах право да я взема с мен. В този момент изпитах доволство от това, че тя летеше с моя самолет.
Виждахме края на сухата земя на Аризона, пустинята с яд ни пропусна напред към прииждащите възвишения и ниската иглолистна растителност. След това бързо се предаде на обширните борови гори, малките рекички и на самотните пасбища с пръснати тук-там ферми.
Бипланът се носеше леко в небето, но аз бях неспокоен. Налягането на маслото в двигателя се държеше твърде необичайно. То бавно започна да пада от 60 паунда на 47 — това все още беше в границите на нормата, но въпреки това силно смущаваше, тъй като трябваше да бъде стабилно.
Бет беше задрямала, полегнала върху възвишението на сгънатото си палто, оставила вятърът на воля да играе с косата й. Радвах се, че е успяла да заспи, съсредоточих се върху схемата на вътрешността на стария мотор, опитвайки се да разбера къде би могъл да бъде проблемът. Точно тогава, на 2 000 фута над земята, двигателят спря. Настъпилата тишина бе толкова неестествена, че Бет се събуди и се огледа за аеродрум, където бихме могли да кацнем.
Нямаше такъв. Бяхме на около 50 мили от най-близкото летище и колкото повече усилия полагах, шприцовайки гориво, да запаля двигателя, толкова по-ясно ми ставаше, че няма да успея да стигна до павирана писта. Бипланът потъна рязко надолу и аз разклатих крилете му, за да сигнализирам на нашите приятели, че имаме малък проблем. Те веднага завиха към нас, но не можеха да направят нищо друго, освен да ни наблюдават как се спускаме надолу. Гори покриваха планините, останали зад нас и тези, които се откриваха пред погледа ни. Плъзнахме се леко към тясна долина, в която съзряхме ранчо и оградено пасбище. Насочих се към пасбището. Това беше единствената ивица равна земя сред всичко друго, което виждаха очите ми.
Бет се извърна към мен и ме погледна с високо вдигнати вежди. Не изглеждаше уплашена. Кимнах й, че всичко е наред, показвайки й, че ще се приземим на пасбището. Бях готов да разбера нейния уплах, аз бих се страхувал, ако бях на нейното място. Това беше първото й принудително кацане; за мен беше шесто. Вестниците неведнъж й бяха казвали с големи черни букви, че резултатът от такъв дефект неминуемо води до фатална катастрофа. Една част от мен обаче престана да се вглежда критично в нея и да очаква с интерес как ще възприеме случилото се.
Имаше две ливади, една до друга. Избрах тази, която изглеждаше по-равна, и направих един последен плавен кръг, преди да се приземя. Бет посочи с пръст в посока към другото пасбище и отново повдигайки вежди в ням въпрос. Поклатих глава в отговор: „не“. Каквото и да питаш, Бет, отговорът е „не“. Само ме остави да кацна и след това ще говорим.
Бипланът се спусна надолу, губейки бързо височина, прелетя над оградата и силно се удари в земята. След това подскочи нагоре и отново се блъсна в неравната повърхност с оглушителен рев. Надявах се, че там сред зеленината няма скрити от погледа ни крави, тъй като зърнахме няколко, пръснати по близкия хълм. След като се клатушка известно време, самолетът спря. Беше дяволски тихо, очаквах коментара на жена ми след нейното първо принудително кацане. Опитвах се да отгатна какво щеше да ми каже. „Да преживеем всичко това, за да стигнем до Айова!“, „Къде е най-близката железопътна гара?“, „Какво ще правим сега?“. Чаках.
Тя вдигна очилата си нагоре и се усмихна.
— Не видя ли аеродрума?
— КАКВО!
— Аеродрума, скъпи. Малкото поле ето там, не го ли видя. Има си ветропоказател и всичко останало.
Тя скочи от кабината и отново посочи натам:
— Погледни!
Да, добре, имаше чорап-ветропоказател. Единствената ми утеха бе, че видях само една покрита с пръст писта, която изглеждаше по-къса и неравна от ливадата, на която се бяхме приземили.
В този момент тази част от мен, която постоянно наблюдаваше, проверяваше и оценяваше моята съпруга, бе сразена и високо се изсмя. Пред мен стоеше момиче, което никога преди не бях познавал. Една красива млада жена с разрошена коса, на чието лице машинното масло бе оставило своя светъл отпечатък около очите, защитени от пилотските очила, очи, които сега закачливо ми се усмихваха. Никога преди не бях се чувствал толкова безпомощен пред нейното очарование, както в този следобед.