Не знаех как да й кажа колко добре се бе справила с изпитанието, на което я бях подложил. Тестът беше приключил, той бе взет ето в тази минута и учебникът бе запратен нанякъде.
В този миг земята под нас затрепера, тъй като нашите спътници се бяха спуснали ниско над главите ни. Махнахме отривисто, за да покажем, че сме добре и сочейки към самолета, с езика на жестовете им обяснихме, че машината няма сериозни поражения. Те ни пуснаха бележка, в която питаха дали да се приземят до нас. Махнах им да продължат. Чувствахме се добре. Имах приятели, специалисти по стари самолети, във Финикс — те биха могли да ми помогнат в ремонта на двигателя. Двата самолета прелетяха още веднъж ниско над нас, разклатиха криле и изчезнаха над планините на изток.
Тази нощ, след като моторът беше поправен, поздравих прекрасната млада жена, която летя в предната кабина на моя самолет. Разгънахме нашите спални чували в ледения мрак, прилепихме глави един до друг и вперихме поглед в трептящия, ярък център на нашата галактика. Чудехме се как се чувства едно същество, което живее някъде там в периферията на това стълповорение от слънца.
Моят биплан ме върна назад във времето, в 1929 година, и всички тези хълмове наоколо вече бяха на възрастта от онази година, както и всички онези слънца. Разбрах какво усеща този, който е тръгнал на пътешествие във времето, който се носи назад в годините, когато още не е бил роден, и там се влюбва в стройна черноока млада жена с пилотски шлем и очила. Знаех, че никога няма да се завърна в собственото си време. Тази нощ ние спахме — тази странна млада жена и аз — там някъде в покрайнините на нашата галактика.
Бипланът, гърмейки и трещейки, летеше по пътя си през Аризона и Ню Мексико, без компанията на двата леки моноплана. Това беше дълъг и труден полет; четири часа в кабината, кратко спиране за зареждане с гориво и купуване на галон с масло, хапване на сандвич, след което отново горе, срещу връхлитащия вятър. Отнасяните от вятъра бележки, които ми подаваше Бет, разкриваха ум, също толкова жив и енергичен, колкото бе и нейното тяло. В тях прозираше момиче, което открива един нов свят със заблестели от радост и любопитство очи.
„На зазоряване червеното слънце скочи над хоризонта като балон, изпуснат от някое дете“.
„В ранното утро водните струи от пръскачките по пасбищата са огърлици с равномерно нанизани бели пера“.
Такива бяха местата, над които прелитах по време на десетгодишния ми стаж като летец, гледки, които всъщност не бях забелязвал. Открих ги едва сега, когато някой друг, който ги виждаше за първи път, ги нарисува на малки парченца хартия и ми ги предаде през рамо.
„Пръснатите ферми, оформящи произволни фигури, постепенно дават път на спретнатия шахматен десен на земята на Канзас. Най-високите етажи на Тексас прелитат неусетно, скрити под крилете ни, без фанфари или петролни кладенци, които да възвестят, че летим над този щат.“
„Царевица и само царевица, докъдето ти видят очите. Как може светът да консумира толкова много царевица! Царевични пръчици, царевичен хляб, царевични сладкиши, царевица на кочан, царевични зърна, изронени от кочана, царевичен крем, царевичен пудинг, качамак, царевицацаревицацаревица.“
От време на време тя задаваше практични въпроси: „Защо се насочваме към единствения облак в небето, отговори ми?“ На този въпрос се отговаряше с вдигане на рамене, тя се обръщаше и продължаваше жадно да гледа.
„Забавно е, когато можеш да видиш едновременно локомотива и служебния вагон на преминаващия товарен влак.“
Градовете на прерията изплуваха от хоризонта величествени и обгърнати в дим. „Кой е този град?“, написа тя. Изговорих името.
— ХОМИНИ? — написа тя и вдигна листчето пред очите ми. Поклатих отрицателно глава и отново отчетливо казах името.
— ХОМЛИК?
Казвах го отново и отново, а думите отлитаха с вятъра.
— АМАНДИ?
— АЛМОНДИК?
— ОЛБЪНИ?
— АБЪНИ?
Продължавах да викам силно, отново и отново, все по-бързо и по-бързо.
— АБЪЛИН?
Кимнах и тя се надвеси от кабината, тъй като вече можеше спокойно да го разгледа.
Бипланът летя три дни на изток, доволен, че е успял да ме върне в своето време и да ме запознае с тази енергична млада личност. Двигателят работи безотказно до края, не направи засечка и в последните мили до Айова, когато върху нас се изля пороен студен дъжд.