— До Отумуа ли ще ескортираме тази буря?
Можех само да кимна и да забърша пръските масло от очилата си.
На сборището на пилоти се видях със свои приятели от всички краища на страната, а жена ми стоеше до мен притихнала и щастлива. Тя говореше малко, но слушаше внимателно, нищо не можеше да убегне от светналия й поглед. Сякаш й доставяше удоволствие вятърът да разрошва до среднощ косите й.
След пет дни потеглихме отново за вкъщи. Изпитвах силен страх, че трябва да се върна при жена, която вече не познавах. Как исках да продължа да кръстосвам страната с това любимо момиче-съпруга.
„Това беше среща“, прочетох в първата й бележка „на силни личности; на хора-индивидуалисти.“
След това тя се умълча за дълго време, наблюдавайки другите два самолета, с които заедно се връщахме на запад, устремявайки се всяка вечер към великолепието на ярките залези.
Часът удари, знаех, че всичко това щеше да свърши. Бяхме прелетели равнини и планини, прекосихме два пъти пустинята — оставихме зад гърба си си тяхната скрита заплаха, витаеща в небето.
Последната й бележка гласеше: „Мисля, че Америка би била едно по-добро място, ако всеки неин гражданин, когато навърши 18 години, можеше да обиколи по въздух цялата страна“.
Другите биплани ни махнаха за довиждане и след стръмен вираж се отдалечиха от нас в посока към своите летища. Ние си бяхме вкъщи.
Прибрахме биплана в хангара и мълчаливо потеглихме с колата към дома. Дали тя е истинска? Бих искал да можех да прекарвам повече време с нея.
Ето Бет седи до мен на предната седалка, но само след няколко минути всичко това ще свърши. Тя ще разресва внимателно тъмните си коси, далеч от вятъра и въздушната струя, завихрена от витлата, ще се превърне отново център на желанията и нуждите на децата. Ще се върне към безопасния свят и рутината, които обаче не могат да извикат онзи просиял от щастие поглед, да я издигнат високо над планините на пустинята или да я предизвикат да се бори с беснеещите бури. Тази рутина, която никога не беше виждала двойна или заключена в пълен кръг дъга.
Книгата не бе напълно затворена. От време на време, в странни и неочаквани моменти, младата жена, която открих в 1929 година и която бях обикнал преди да се родя, напомняше за себе си и ме поглеждаше насмешливо, а аз откривах едва доловима следа от машинно масло около очите й. Но тя си отиваше, преди да успея да й кажа нещо, да хвана ръката й и да я помоля да остане.
Скитайки безцелно из летище „Кенеди“
Когато за първи път видях международното летище „Кенеди“, това беше място, наподобяващо остров от бетон, пясък и стъкло, осеяно с кранове, които навеждаха своите стоманени вратове, поемаха със зъби бетонните греди и ги издигаха във въздуха до новите строежи, до носещите хоризонтални трегери на металните покриви високо в обгореното от керосин небе. Летището беше безплодна и мрачна пустиня преди разсъмване, но се превръщаше в истинско стълпотворение през деня — нагледна представа за натовареното движение през идния век — заминаващите се нареждаха по 40 или 60 на опашка за излитане, а пристигащите самолети се приземяваха с пет часа закъснение, децата седяха върху багажа хленчеха и ревяха, а понякога и възрастните плачеха.
Но колкото по-дълго наблюдавах, толкова по-добре разбирах, че това летище no-скоро бе въплъщение на една представа за творение от желязо и бетон, на мисъл със здрави и остри ръбове, на горда идея, твърда като камък, внушаваща ни, че упражняваме контрол върху пространството и времето. Всички ние се бяхме събрали тук, за да повярваме, че това е истина.
Някъде другаде, далеч оттук, живее чудото на свиващите се светове; петчасов полет до Лондон, обяд в Ню-Йорк и същия ден вечеря в Лос Анджелис. В него няма нищо абстрактно, нищо от съмнителната, двусмислена или неясна действителност на теоретичния дебат. Тук то просто се случва. В десет часа сутринта, по нашия часовник, се качваме на борда на самолета на Бритиш Овърсийс Еъруей Корпорейшън, полет № 157, и очакваме към три часа следобед или да сме загинали в чудовищна катастрофа, или да сме си повикали такси в Лондон.
Всичко на летище „Кенеди“ е направено така, че да превърне тази идея във факт. По тази причина тук се извисяват бетонът, стоманата и стъклото, скупчват се самолетите, залива ни шумът на двигателите; пръстта е докарана с камиони и изсипана тук, за да затрупа блатата край Ямайка Бей и да превърне тази представа в реалност. Тук няма да чуете лекции относно разсичането на пространството-време на отделни късчета, тук ние просто го правим. Правим го с шеметната подемна сила на крилото, атакуващо въздуха, с тътена след бурното му завихряне от гигантските турбини на двигателите, които, излинели от глад, отварят широко металните си уста и поглъщат по десет тона въздух в минута, атакуват го студен, запалват го като факел с огнени пръстени, докато почернее и започне да агонизира, изхвърлят го с експлозия от карбоновите сопла сто пъти по-бързо, завъртат „празния“ въздух, за да го загреят, определят посоката на самолета, дават му нужното ускорение,за да полети.