Най-накрая реших, че не ме интересува какво иска издателят, нито какво искам самият аз, бях сигурен, че трябва да продължа напред, да бъда наивен и глупав, да забравя всичко и да пиша. И тогава историята отвори очи и започна да тича около мен.
Книгата бе отхвърлена, когато редакторът видя, че на задната й корица липсва каквато и да било статистика. Но „Еър Прогрес“ веднага я отпечата — такава, каквато беше, нито книга с разкази, нито сборник с есета, нито събрани в едно статии от списания. Не зная дали всъщност спечелих или загубих този рунд.
Всеки, който излага на показ по страниците на списанията своите чувства, страхове и натрупано познание, казва сбогом на тайните си и ги споделя със света. Когато написах „Удоволствието от тяхната компания“ разбрах, донякъде с какво се разделям: „Начинът да опознаеш един писател не е в това да се срещнеш лично с него, а да прочетеш какво е написал“. Историята сякаш се написа сама, след внезапно прозрение… едни от най-близките ми приятели са хора, които никога не съм срещал.
За да проумея докрай с какво се сбогувах, ми трябваха още няколко години. Какво можеш да кажеш на читател, който се разхожда из летището и вече те познава по-добре, отколкото собственият ти брат? Трудно ми е да повярвам, че всъщност съм доверявал своите вълнения и тайни не на пишещата машина или на листа хартия, а на живи хора, които в един момент ще се появят и ще ми кажат „здравей“. Това не е толкова забавно за човек, който харесва самотата на небето и места, които са смълчани през нощта. Да чуеш „Здравейте“ на място, което винаги е било неестествено тихо, е твърде стряскащо, независимо с какво намерение е казано.
Сега съм доволен, бе твърде късно да позвъня по телефона на Невил Шут или на Антоан дьо Сент-Екзюпери, или на Бърт Стайлс — в онзи момент, в който разбрах, че ги познавам и обичам. Бих могъл да ги изплаша с моите похвали, да ги принудя да построят стена от учтиви думи „радвам се-че-харесахте-книгата“ срещу моето натрапничество. Сега ги познавам по-добре именно защото никога не бях разговарял с тях и никога не бях ги срещал в някоя книжарница, в която са раздавали автографи. Не знаех това, когато „Удоволствието от тяхната компания“ беше написан, това незнание не е толкова лошо… новите истини атакуват старите без показност и писъци.
Повечето от разказите тук са били печатани в специализирани списания. Няколко хиляди души вероятно вече са ги чели, след това са ги захвърлили или са ги събрали на купчини заради кампаниите за подпомагане на скаутите. Това е един забързан свят, свят на текстове за списания. Животът е с продължителност на еднодневка и никой не пише за смъртта.
Най-добрите ми истории, написани на хартия, са тук, изровени изпод тонове боклук, възкръснали сред пламъци и дим, оживели отново, скачайки от стените на крепостта само защото вярват, че летенето носи щастие. Чета ги сега и чувам себе си в празната стая: „Това е чудесна история, Ричард!“ „Точно това наричам добро писане“. Те ме разсмиват, в тях има и моменти, които ме разплакват, и аз ги обичам заради това.
Може би едно или две от моите деца ще станат и ваши, ще ви хванат за ръка и ще ви помогнат да докоснете частица от вашия дом, който е небето.
Ричард Бах август, 1973 г.
Хората, които летят
през целия полет 224 от Сан Франциско до Денвър — време, за което прелетяхме деветстотин мили, слушах човека, който седеше до мен в самолета.. „Как се случи така, че станах търговски пътник?“ — започна той. „Взеха ме във военноморския флот, когато бях на 19, в разгара на войната…“ И той започнал да лети над морето, участвал в нападението над Иуо Джима, превозвал войници и провизии до плажа под вражеския обстрел. Много инциденти, безброй подробности за събитията от онова време, когато този мъж е бил жив.
След това само за пет секунди той ми разказа за случилото се през изминалите 23 години след войната: „. ..така аз постъпих на работа в компанията през 1945 и работя там и досега“. Приземихме се на летище Денвър Стейпълтън. Казах „довиждане“ на търговския пътник и всеки от нас тръгна по своя път сред тълпата на терминала. Разбира се, повече никога не го видях. Но не го забравих.
Той ми го каза с толкова много думи — единственият истински живот, който бе познал, единствените му истински приятели и приключения, единственото нещо, което си струваше да помни и да съживява отново, бяха тези няколко дни, разпилени във времето, над морето в разгара на войната.