Летище „Кенеди“ е прецизното творение на могъщ магьосник. Не е важно в какво вярваме, след 5 часа Лондон ще се появи пред очите ни и, привършвайки обяда, ние ще вечеряме в Лос Анджелис.
Тълпи. Не обичам тълпите. Но защо тогава стоя тук в най-натовареното време на денонощието на едно от най-големите летища в света, наблюдавам хилядите хора, профучаващи покрай мен, и ми е радостно и уютно?
Може би защото става дума за друг вид стълпотворение.
Реките от хора навсякъде другаде — разливащи се по тротоарите, блъскащи се из подлезите, железопътните гари и автобусните спирки сутрин и вечер, са реки от хора, които знаят къде се намират и къде отиват — те са минавали по този път преди, знаят, че и в бъдеще пак ще минат оттам. Маските, които носят тези хора, не излъчват особена човечност — тази човечност се крие вътре в тях, докато те се борят с проблемите си и съзерцават радостите на миналото и бъдещето. Тези тълпи не са самите хора, те само ги пренасят от място на място — превозни средства със спуснати завеси на прозорците. Не е интересно да наблюдаваш процесия от вагони с дръпнати докрай пердета.
Тълпите от хора на летище „Кенеди“ не изминават този път всяка сутрин и всяка вечер, никой не е съвсем сигурен къде точно се намира и къде точно би трябвало да отиде. Поради това във въздуха витае едно смътно усещане за извънредна, необичайна реалност, в която е съвсем нормално да заговориш непознат, да помолиш за напътствия и помощ да подадеш ръка на някой по-закъсал от тебе самия. Маските не са плътно прилепнали за лицата, завесите не са напълно спуснати, можеш да видиш хората зад тях.
Веднъж, докато стоях на балкона на втория етаж и разсеяно гледах надолу, ми хрумна, че тези хора, дошли от цял свят, са онези, които работят за прогреса на своите нации, онези, които всъщност направляват хода на историята. Бях стъписай от тяхната интелигентност, чувство за хумор и уважението, което изпитваха към човека до тях.
Това са хората, които контролират своите правителства, онези, които протестират срещу неправдите и ги премахват, те са последните съдници в своята страна, с повече власт от който и да било съдия или военен, те могат да отхвърлят всяка несправедливост, достигнала до сърцата им. Те са онези, чиито идеали се възприемат от хората, желаещи да сторят нещо добро. За тях се издават вестниците, правят се филмите, пишат се книгите.
Със сигурност има и престъпници на летище „Кенеди“, има жалки нищожества, алчни и жестоки хора, но те трябва да са много по-малко, в противен случай откъде струи тази топлина, която усещам, когато наблюдавам всички тях?
Тук, сред потока от хора в сградата за пристигащи международни полети, например, едно тъмнокосо момиче с виненочервена униформа, трудно си пробива път сред гъстата тълпа. Петък вечер е, часът е осем и четиринадесет минути. Момичето си проправя път към автоматичната врата от северната страна, може би е пристигнала, може и да заминава. Лицето й не изразява нищо, не е особено затормозена от проблема с придвижването си, продължава разсеяно и търпеливо да се промъква в навалицата.
В този момент от дясната й страна тълпата отстъпва, за да направи място на тежък стоманен електрокар, пренасящ люлееща се купчина от кожа и карирай плат. Момичето не забелязва, че електрокарът върви право към него. Вече идва неговият ред да се отстрани, но то все още не го вижда и се насачва към вратата.
„Внимавайте, моля!“ — извиква носачът и се опитва да набие спирачки в последния момент, преди да я блъсне. Той леко завърта електрокара, чиито железни колела спират на два инча пред нея.
Тъмнокосото момиче с виненочервеното костюмче най-накрая забелязва електрокара, мигновено спира, без да издаде звук, и прави гримаса.
Електрокарът изтрополява покрай него, а то се усмихва на себе си за своето премеждие и на носача, за да му се извини за това, че не е внимавала.
Той казва: „Трябва да внимавате, мис“ и всеки поема по своя път, все още с усмивка на лице. То излиза от една врата, той — от друга, а аз стоя там, наблюдавам внимателно и изпитвам нежност и обич към цялото човечество.