Можеш дълго да наблюдаваш хората на летище „Кенеди“, така както се взираш в пламъците на огъня или се наслаждаваш на морето. Стоях там дълго време, хрупайки сандвич, срещайки, запознавайки се и вземайки си сбогом в разстояние на секунди с хиляди хора като мен, които нито разбираха, нито ги бе грижа какво виждах. Те вървяха по своя път, мислейки за трудностите в овладяването на своя живот и за проблемите на своите държави. Общо взето, не обичам тълпите, но харесвам някои от тях.
Във формуляра бе записано:
Ленора Едуардс, на 9 години. Говори английски, пътува без придружител. Дребна за възрастта си. Адрес: Мартин-сайд Роуд Кингс Стандинг ЗБ (В) Бирмингам, Англия. Пристига сама с полет на Трансуърлд Еърлайнс и лети за Дей-тън, Охайо. Моля да я посрещнете и да й помогнете да направи връзката с втория полет. Детето ще гостува три седмици на баща си. Родителите му са разведени.
За един ден аз се присъединих към Служба „Пътническа помощ“, защото винаги съм бил любопитен какво всъщност правят те. Виждал съм ги в техните малки кабинки на железопътните гари, но никога не съм видял да помагат да някого.
Марлийн Фелдман, хубаво момиче, бивша секретарка в адвокатска кантора, взе формуляра, подаде ми лента за ръка на Служба „Пътническа помощ“ и ме поведе към сградата за пристигащи международни полети. Самолетът на нашето малко момиче трябваше да кацне в четири без двадесет следобед. В шест часа научихме, че в седем ще узнаем по кое време се очаква да пристигне самолетът.
„Тя най-вероятно няма да може да направи връзката“, каза Марлийн с глас, който беше тренирай да те подготви за най-лошото. Трябва да е била добра секретарка. Беше невъзмутима и напълно се владееше, разплитайки нишките на обърканите събития и опитвайки се да ги сплете отново, за да помогне на Ленора Едуардс.
„Тук съм всеки ден, но все още се вълнувам всеки път, когато видя да каца или излита самолет. Всеки път, когато видя някой самолет да се издига нагоре, си казвам: «Искам да съм там, на него…»“
„Ало, Юнайтед? (Еърлайнс) Тук е Служба «Пътническа помощ», интересувам се от последния полет от «Кенеди» за Дейтън, Охайо…“
Нямаше по-късен полет за Дейтън.
Към осем часа вечерта самолетът с Ленора Едуардс на борда все още не беше кацнал, летището се задушаваше от рояците прииждащи пътници и от техните приятели, дошли да ги посрещнат, а над тях отекваше грохотът на самолетните двигатели.
Марлийн трябваше да е свършила работния си ден в пет часа следобед, вече беше осем и половина, а тя все още стоеше там с телефон в ръка и не бе вечеряла.
„Една минута само. Още едно обаждане и отиваме да ядем“ — тя набра номера на Трансуърлд Еърлайнс за дванадесети път и най-сетне получи предполагаемия час на кацане… Пътниците от полета на Ленора щяха да слязат от самолета след двадесет минути.
„Е, дойде време за вечеря“, каза Марлийн, което не се оказа съвсем вярно. Ресторантите на летище „Кенеди“ бяха претъпкани, дори имаше опашки от чакащи да влязат в тях. Край автоматите за сандвичи и сладкиши обаче почти нямаше хора. Тя си взе един сандвич със сирене и фъстъци, а аз — с бекон и яйце.
Открихме Ленора сред тълпата край митническата зона, докато чакаше на лентата своя багаж — един бял куфар.
„Добре дошла в Америка“, казах й аз. Тя не отговори.
Момичето поговори с Марлийн със своето звънко гласче, следващо типичните извивки на английската интонация: „Предполагам, че изпуснах полета?“.
„Изглежда, е станало точно това, миличка. И няма друг полет до утре сутринта. Но не се тревожи, ние ще се погрижим за всичко. Как пътува?“
Набързо пресякохме митническата зона, без дори да спираме за проверка, надявах се белият куфар, който носех, да не е натъпкан с диаманти или с хероин. Не беше много вероятно, но все пак знае ли човек.
В момента тълпата напомняше за навалицата на Таймс Ску-еър, провирахме се бавно през нея, за да стигнем до офиса. „Извинете! Моля да ни извините! Може ли да минем.“ Какво ли си мислеше малкото момиче? Хаос, бъркотия, посрещат я двама непознати, изпуснала е своя самолет, няма друг полет до утре. Но тя беше учудващо спокойна? Ако аз бях деветго-дишен и бях попаднал на такова място, в чужда страна, след огромно закъснение, сигурно щях да съм онемял от страх.
Марлийн беше отново на телефона, обаждаше се на бащата на момичето, който щеше да го посрещне в Дейтън. „Г-н Едуардс, Служба «Пътническа помощ» на летище «Кенеди». Ленора е при нас, тя изпусна самолета за Дейтън, затова не отивайте на летището. Дъщеря ви ще нощува тук, ние ще се погрижим за това. Ще ви се обадя веднага щом разбера как точно ще се уредят нещата.“